„Но какво? — сам се пита Андрей Ефимич и отваря очи. — Какво все пак? И антисептика, и Кох, и Пастьор, а същността на работата съвсем не се е променила. Заболяванията и смъртността са същите. За лудите се уреждат балове и представления, а на свобода все пак не ги пускат. Значи всичко е празна работа и суета и между най-добрата виенска клиника и моята болница всъщност няма никаква разлика“.
Но скръбта и някакво чувство, подобно на завист, му пречат да бъде равнодушен. Това навярно е от умората. Натежалата му глава се скланя към бирата, той слага ръце под лицето си, за да му бъде по-меко, и мисли:
„Аз служа на едно вредно дело и получавам заплата от хора, които мамя; аз не съм честен. Но нали поначало съм нищо, аз съм само частица от необходимото социално зло: всички околийски чиновници са вредни и получават напразно заплати… Значи за своята нечестност съм виновен не аз, а времето… Да бях се родил двеста години по-късно, щях да бъда друг“. Когато часовникът бие три, той гаси лампата и отива в спалнята. Не му се спи.
Глава 8
Преди около две години земството се поотпусна и постанови да се дават всяка година триста рубли помощ за засилване на медицинския персонал в градската болница и в помощ на Андрей Ефимич градското управление назначи околийския лекар Евгений Фьодорич Хоботов. Той е още млад човек — няма и тридесет години, — висок брюнет с широки скули и малки очички, прадедите му сигурно не са били руси. Той пристигна в града без петак, с малко куфарче и заедно с една млада грозна жена, която нарича своя готвачка. Тая жена има дете кърмаче. Евгений Фьодорич ходи с фуражка с козирка и с високи ботуши, а зиме — с полушубка. Той се е сприятелил с фелдшера Сергей Сергеич и с ковчежника, а останалите чиновници нарича, кой знае защо, аристократи и страни от тях. В цялото си жилище има само една книга — „Най-новите рецепти на виенската клиника през 1881 година“. Когато отива при болен, винаги взема и тази книга. Вечер в клуба играе билярд, а картите не обича. Много често употребява в разговора думи като „усукване“, „приказки с оцет“, „стига си ме баламосвал“ и т.н.
В болницата ходи два пъти седмично, обхожда стаите и приема болни. Пълната липса на антисептика и вендузи го възмущава, но той не прави нововъведения, за да не оскърби с това Андрей Ефимич. Колегата си, Андрей Ефимич, смята за стар хитрец, подозира го, че има много пари, и тайно му завижда. На драго сърце би заел службата му.
Глава 9
Една пролетна вечер в края на март, когато снегът се беше вече стопил и в болничната градина пееха скорци, докторът излезе да изпрати до портата приятеля си, началника на пощата. Точно тогава в двора влизаше Мойсейка, който се връщаше от просия. Той беше гологлав и с плитки галоши на бос крак, а в ръцете си държеше малка торбичка с милостиня.
— Дай една копейка! — обърна се той към доктора, треперейки от студ и усмихнат.
Андрей Ефимич, който никога не можеше да отказва, му подаде десет копейки.
„Колко лошо е това — помисли той, когато погледна босите му нозе с мършави червени глезени. — А пък е мокро“.
И подбуждан от чувство, подобно на жалост и на гнусливост, влезе в пристройката след евреина, като поглеждаше ту плешивата му глава, ту глезените му. При влизането на доктора от купчината вехтории скочи Никита и застана мирно.
— Здравей, Никита — каза меко Андрей Ефимич. — Да бяхме дали на тоя евреин ботуши, защото ще настине.
— Слушам, ваше високоблагородие. Ще доложа на надзирателя.
— Моля ти се. Помоли го от мое име. Кажи, че аз моля.
Вратата на стаята беше отворена. Иван Дмитрич лежеше на кревата; облегнат на лакът, той се вслушваше с тревога в чуждия глас и изведнъж позна доктора. Цял се затресе от гняв, скочи и с червено зло лице, с изблещени очи се завтече към средата на стаята.
— Докторът дойде! — извика той и се разсмя високо. — Най-после! Господа, поздравявам ви, докторът ни удостоява с посещението си! Проклета гад! — изпищя той и с ярост, каквато никога още не бяха виждали в стаята, тупна с крак. — Да се убие тая гад! Не, малко е да се убие! Да се удави в нужника!