Андрей Ефимич, който чу това, надникна от коридора в стаята и попита меко:
— Защо?
— Защо ли? — извика Иван Дмитрич, като се доближи до него заканително и конвулсивно се загърна в халата си. — Защо ли? Крадец! — продума той с погнуса и сбра устните си така, като че искаше да плюне. — Шарлатанин! Палач!
— Успокойте се — каза Андрей Ефимич с виновна усмивка. — Уверявам ви, че никога нищо не съм крал, а за другото сигурно силно преувеличавате. Виждам, че ми се сърдите. Успокойте се, моля ви се, ако можете, и кажете хладнокръвно: защо ми се сърдите?
— А защо ме държите тук?
— Защото сте болен.
— Да, болен. Но нали десетки, стотици луди се разхождат на свобода, защото вашето невежество е неспособно да ги отличи от здравите. Защо тогава аз и ето тия нещастници трябва да бъдем затворени тук за всички като изкупителни жертви? Вие, фелдшерът, надзирателят и цялата ви болнична сган сте в нравствено отношение неизмеримо по-долу от всекиго от нас, защо тогава ние сме затворени, а вие не? Къде е логиката?
— Нравственото отношение и логиката нямат нищо общо с това. Всичко зависи от случая. Когото са затворили, той стои, а когото не са затворили, той се разхожда, и толкоз. В това, че аз съм доктор, а вие сте душевноболен, няма нито нравственост, нито логика, то е само празна случайност.
— Тия глупости не ги разбирам… — глухо продума Иван Дмитрич и седна на кревата.
Мойсейка, когото Никита се посвени да претърси в присъствието на доктора, наслага на леглото си късчета хляб, листчета хартии и кокалчета и все още разтреперан от студ, започна да говори нещо бързо и напевно на еврейски. Вероятно си въобразяваше, че е отворил бакалничка.
— Пуснете ме — кама Иван Дмитрич и гласът му трепна.
— Не мога.
— Но защо? Защо?
— Защото това не зависи от мене. Разсъдете, каква полза ще имате, ако ви пусна? Вървете. Ще ви арестуват гражданите или полицията и ще ви върнат тук.
— Да, да, това е вярно… — продума Иван Дмитрич и потърка челото си. — Това е ужасно! Но какво да правя? Какво?
Гласът на Иван Дмитрич и младото му умито лице с гримаса се хареса на Андрей Ефимич. Поиска му се да приласкае младия човек и да го успокои. Той седна до него на леглото, помисли и каза:
— Вие питате какво да правите. Най-доброто във вашето положение е да избягате от тук. Но за съжаление е безполезно. Ще ви заловят. Когато обществото се предпазва от престъпници, от психически болните и изобщо неудобните хора, то е непобедимо. Остава ви само едно: да се успокоите, като съзнаете, че вашето стоене тук е необходимо.
— То на никого не е потрябвало.
— Щом има затвори и лудници, все някой трябва да бъде затворен в тях. Ако не сте вие, ще бъда аз, ако не съм аз — някой трети. Почакайте, когато в далечното бъдеще престанат да съществуват затворите и лудниците, тогава не ще има нито решетки по прозорците, нито халати. Разбира се, това време рано или късно ще настъпи.
Иван Дмитрич се усмихна подигравателно.
— Шегувате се — той присви очи. — Такива господа, като вас и вашия помощник Никита, не ги е грижа за бъдещето, но бъдете уверен, уважаеми господине, ще настанат по-добри времена! Може би се изразявам пошло, смейте се, но ще изгрее зората на новия живот, ще възтържествува правдата и на нашата улица ще настъпи празник. Аз няма да го дочакам, ще пукна, но затова пък нечии внуци ще го дочакат. Приветствам го от все сърце и се радвам, радвам се за тях! Напред! Бог да ви помага, приятели!
Иван Дмитрич се изправи с блеснали очи, протегна ръце към прозореца и продължи с развълнуван глас:
— Иззад тия решетки ви благославям! Да живее правдата! Радвам се!
— Аз не намирам особена причина за радост — каза Андрей Ефимич, на когото жестът на Иван Дмитрич се стори театрален и същевременно много се хареса. — Затвори и лудници няма да има и правдата, както се изразихте вие, ще възтържествува, но нали същността на нещата не ще се промени, законите на природата ще останат все същите. Хората ще боледуват, ще остаряват и ще умират също така, както и сега. Каквато и великолепна зора да осветява вашия живот, все пак в края на краищата ще ви заковат в ковчега и ще ви хвърлят в трапа.
— Ами безсмъртието?
— Ех, оставете!
— Вие не вярвате, а пък аз вярвам. У Достоевски или Волтер някой казва, че ако нямаше Бог, хората щяха да го измислят. А пък аз дълбоко вярвам, че ако няма безсмъртие, рано или късно великият човешки ум ще го изнамери.