— Добре казано — продума Андрей Ефимич и се усмихна със задоволство. — Добре е, че вярвате. С такава вяра човек може да живее безгрижно, дори и да е зазидан в стената. Получили ли сте някъде образование?
— Да, следвах университета, но не го завърших.
— Вие сте човек, който мисли и се задълбочава. При всяка обстановка можете да намирате успокоение в самия себе си. Свободното и дълбоко мислене, което се стреми към проумяване на живота, и пълното презрение към глупавата суета на света — ето две блага, по-висши от които човек никога не е познавал. И вие можете да ги притежавате, макар и да живеете зад три решетки. Диоген е живял в бъчва, но е бил по-щастлив от всички земни царе.
— Вашият Диоген е бил глупак — мрачно продума Иван Дмитрич. — Какво ми разправяте за Диоген и за някакво проумяване! — разсърди се той изведнъж и скочи. — Аз обичам живота, обичам го страстно! Аз страдам от мания за преследване, страдам от постоянен мъчителен страх, но има минути, когато ме обзема жажда за живот, и тогава се боя да не полудея. Ужасно искам да живея, ужасно!
Той се разходи развълнувано из стаята и каза, снишил глас:
— Когато мечтая, спохождат ме призраци. Идват при мене някакви хора, чувам гласове, музика и ми се струва, че бродя из някакви гори по брега на морето, и толкова страстно ми се иска лутане, цел… Кажете ми, какво ново има там? — попита Иван Дмитрич. — Как е там?
— За града ли искате да знаете или изобщо?
— Отначало ми разкажете за града, а после изобщо.
— Е, добре. В града е мъчително скучно… Няма с кого да размениш дума, няма кого да послушаш. Нови хора няма. Впрочем неотдавна пристигна един млад лекар. Хоботов.
— Той пристигна още по мое време. Как е, подлец ли е?
— Да, некултурен човек. Чудно нещо, знаете ли… Ако се съди по всичко, в нашите столици няма умствен застой, има движение — значи там трябва да има истински хора, но, кой знае защо, от там винаги ни пращат такива, че да не ги погледнеш. Нещастен град!
— Да, нещастен град! — въздъхна Иван Дмитрич и се засмя. — А изобщо какво има? Какво пишат във вестниците и в списанията?
В стаята беше вече тъмно. Докторът стана и прав започна да разказва какво пишат в чужбина и в Русия и каква насока на мисълта се забелязва днес. Иван Дмитрич слушаше внимателно и задаваше въпроси, но изведнъж като че си спомни нещо ужасно, хвана се за главата и легна на леглото гърбом към доктора.
— Какво ви стана? — попита Андрей Ефимич.
— Няма да чуете от мене вече нито една дума! — каза грубо Иван Дмитрич. — Оставете ме!
— Но защо?
— Казвам ви: оставете ме! За какъв дявол?
Андрей Ефимич сви рамене, въздъхна и излезе. Когато минаваше през коридора, каза:
— Да беше разтребил тук, Никита… Ужасно тежка миризма!
— Слушам, ваше високоблагородие.
„Какъв приятен млад човек! — мислеше Андрей Ефимич, когато се прибираше вкъщи. — През цялото време, откак живея тук, това е като че първият, с когото можеш да поприказваш. Умее да разсъждава и се интересува тъкмо от онова, от което трябва“.
Когато четеше и сетне, когато си лягаше да спи, през цялото време мислеше за Иван Дмитрич, а когато се събуди на другия ден сутринта, спомни си, че снощи се бе запознал с един умен и интересен човек, и реши да го навести още веднъж при първа възможност.
Глава 10
Иван Дмитрич лежеше в същата поза както вчера, обхванал глава с ръце и подвил нозе. Лицето му не се виждаше.
— Здравейте, приятелю — каза Андрей Ефимич. — Не спите ли?
— Преди всичко не съм ви приятел — продума Иван Дмитрич, заровил глава във възглавницата, — а, после, напразно се опитвате, няма да изтръгнете от мене нито дума.
— Чудно… — промърмори Андрей Ефимич смутено. — Вчера разговаряхме толкова мирно, но вие, кой знае защо, се обидихте и изведнъж прекъснахте разговора… Вероятно съм се изразил някак си нетактично или може би съм изказал някоя мисъл, която противоречи на вашите убеждения…
— Да не би да мислите, че ви повярвах? — каза Иван Дмитрич, като се повдигна и погледна доктора подигравателно и с тревога: очите му бяха зачервени. — Можете да отидете да шпионирате и да подпитвате на друго място, а тук нямате работа. Аз още вчера разбрах за какво идвахте.
— Чудна фантазия! — усмихна се докторът. — Значи смятате, че съм шпионин?
— Да, смятам… Шпионин или доктор, когото са пратили да ме подпитва — все тая.
— Ах, какъв сте наистина, извинете… чудак!
Докторът седна на табуретката до леглото и поклати с укор глава.
— Но да допуснем, че имате право — каза той. — Да допуснем, че аз ще се хвана предателски за някоя ваша дума, за да ви предам на полицията. Ще ви арестуват и после ще ви съдят. Но нима в съда и в затвора ще ви бъде по-зле, отколкото тук? Ако ви изпратят на заточение и дори на каторга, нима това е по-лошо, отколкото да бъдете затворен в тая пристройка? Струва ми се, че не е по-лошо… От какво тогава ще се страхувате?