Изглежда, тия думи подействаха на Иван Дмитрич. Той седна спокойно.
Минаваше четири часа вечерта — часа, когато Андрей Ефимич обикновено се разхождаше у дома си из стаите и Дарюшка го питаше няма ли вече да пие бира. Вън времето беше тихо, ясно.
— А пък аз следобед излязох да се поразходя и ето, отбих се при вас, както виждате — каза докторът. — Истинска пролет е.
— Сега кой месец е? Март? — попита Иван Дмитрич.
— Да, краят на март.
— Кално ли е навън?
— Не, немного. В градината има вече пътечки.
— Сега да можеше човек да се разходи с каляска някъде вън от града — каза Иван Дмитрич, потърквайки червените си очи, сякаш се събуждаше от сън, — после да се върне у дома, в топлия приветлив кабинет, и… да се полекува при добър доктор от главоболието си… Отдавна вече не съм водил човешки живот. А тук е противно! Нетърпимо противно!
След снощната възбуда той беше уморен и отпуснат и говореше без желание. Пръстите му трепереха и по лицето му се виждаше, че го боли силно глава.
— Между топлия приветлив кабинет и тая стая няма никаква разлика — каза Андрей Ефимич. — Спокойствието и задоволството на човека не са вън от него, а в него самия.
— Тоест? Как?
— Обикновеният човек очаква доброто или лошото от вън, тоест от каляската и от кабинета, а мислещият — от самия себе си.
— Вървете проповядвайте тая философия в Гърция, където е топло и лъха на портокали, а тук тя не отговаря на климата. С кого говорех за Диоген? С вас ли беше?
— Да, вчера с мене.
— Диоген не е имал нужда от кабинет и от топло помещение; там и без това е горещо. Лежи си в бъчвата и яде портокали и маслини. А я да живееше в Русия не през декември, а през май, щеше да иска в стая. Сигурно би се сгърчил от студ.
— Не. Студът, както и изобщо всяка болка, може да не се усеща. Марк Аврелий казва: „Болката е живата представа за болката. Направи усилие на волята си, за да промениш тая представа, отхвърли я, престани да се оплакваш и болката ще изчезне“. Това е вярно. Мъдрецът или просто мислещият, задълбочен човек се отличава тъкмо по това, че презира страданието; той винаги е доволен и не се чуди на нищо.
— Значи аз съм идиот, защото страдам, не съм доволен и се чудя на човешката подлост.
— Не бива да говорите така. Ако вниквате по-често, ще разберете колко нищожно е всичко външно, което ни вълнува. Трябва да се стремим към проумяване на живота, а в това проумяване е истинското благо.
— Проумяване… — намръщи се Иван Дмитрич. — Външно, вътрешно… Извинете, не разбирам това. Зная само — каза той, като се изправи и погледна сърдито доктора, — зная, че Бог ме е създал от топла кръв и нерви, да-а! А органичната тъкан, ако е жизнеспособна, трябва да реагира на всяко раздразнение. И аз реагирам! На болката отвръщам с вик и сълзи, на подлостта — с негодувание, на мерзостта — с погнуса. Според мене тъкмо това се нарича живот. Колкото по-низш е организмът, толкова по-малко чувствителен е и толкова по-слабо отвръща на раздразнението, а колкото по-висш е, толкова по-възприемчив е и по-енергично реагира на действителността. Как да не знаете това? Доктор, а не знае такива прости работи! За да презираш страданието, да бъдеш винаги доволен и да не се чудиш на нищо, трябва да стигнеш ето до това състояние — и Иван Дмитрич посочи дебелия, плувнал в тлъстини селянин — или да се калиш със страдания дотам, че да загубиш всяка чувствителност към тях, тоест да престанеш да живееш. Извинете, аз не съм мъдрец, не съм философ — продължи Иван Дмитрич ядосано — и не разбирам нищо от тия работи. Не съм в състояние да разсъждавам.
— Напротив, вие разсъждавате отлично.
— Стоиците, които вие пародирате, са били забележителни хора, но учението им е замръзнало още преди две хиляди години и не е помръднало нито йота напред и няма да помръдне, защото е непрактично и нежизнено. То е имало успех само всред малцинството, което прекарва живота си в старателно учене и наслаждаване от всякакви учения, а мнозинството не го е разбирало. Учението, което проповядва равнодушие към богатството, към удобствата на живота, презрение към страданията и към смъртта, е съвсем неразбираемо за грамадното мнозинство, защото мнозинството не е познавало никога нито богатство, нито удобства в живота; а да презира страданията, би значило за него да презира самия живот, защото цялото същество на човека се състои от усещания на глад, студ, оскърбления, загуби и хамлетовски страх пред смъртта. В тия усещания е целият живот: той може да ти тежи, можеш да го мразиш, но не да го презираш. Да, така е, повтарям, учението на стоиците никога не може да има бъдеще, а прогресират, както виждате, от памтивека до днес — борбата, възприемчивостта към болката, способността да се отвръща на раздразнението…