Иван Дмитрич изведнъж загуби нишката на мислите си, спря се и ядосано потърка чело.
— Исках да кажа нещо важно, а се обърках — каза той. — За какво говорех? Да! Та ето, казвам: някой от стоиците сам се бил продал в робство, за да откупи свой ближен. Ето, виждате ли, значи и стоикът е реагирал на раздразнението, защото за една такава великодушна постъпка, каквато е самоунищожението заради ближния, е необходима възмутена, отзивчива душа. Аз забравих тук в затвора всичко, което съм учил, иначе щях да си спомня още нещо. Ами ако вземем Христос? Христос е отвръщал на действителността, като е плакал, усмихвал се е, скърбял е, гневил се е, дори е тъгувал; той не с усмивка е отивал към страданията и не е презирал смъртта, а се е молил в Гетсиманската градина да го отмине тая чаша.
Иван Дмитрич се засмя и седна.
— Да речем, че спокойствието и доволството на човека са не извън, а в самия него — каза той. — Да речем, че трябва да презираме страданията и да не се чудим на нищо. Но вие на какво основание проповядвате това? Мъдрец ли сте? Философ ли сте?
— Не, не съм философ, но всеки трябва да проповядва това, защото то е разумно.
— Не, искам да зная защо се смятате компетентен по въпроса за проумяването, презрението към страданията и прочие. Нима сте страдали някога? Имате ли представа за страданията! Позволете: като дете били ли са ви?
— Не, моите родители изпитваха отвращение към телесните наказания.
— А моят баща ме биеше жестоко. Баща ми беше груб, хемороидален чиновник с дълъг нос и с жълта шия. Но да говорим за вас. През целия ви живот никой не ви е докоснал с пръст, никой не ви е плашил, не ви е докарвал до затъпяване; вие сте здрав като бик. Расли сте под крилцето на баща си и сте се учили на негова сметка, а веднага след това сте пипнали синекура. Повече от дванадесет години сте живели в безплатно жилище с отопление, с осветление, с прислуга и при това сте имали право да работите, както и колкото обичате, ако щете, и да не вършите нищо. По природа сте човек ленив, неподвижен и затова сте се мъчили да нареждате живота си така, че нищо да не ви смущава и да не ви размърдва от мястото ви. Работата сте предали на фелдшера и на другата сган, а вие сте стояли на топло и на спокойствие, пестели сте пари, прочитали сте по някоя книга, угаждали сте си и с размишления за разни възвишени глупости, и (Иван Дмитрич погледна червения нос на доктора) с попийване. С една дума, не сте видели живота и съвсем не го познавате, а с действителността сте се запознали само теоретически. А презирате страданията и не се чудите на нищо по една много проста причина: суета на суетите, външното и вътрешното презрение към живота, към страданията и към смъртта, проумяването, истинското благо — всичко това е философия, която най-добре подхожда на руския мързеливец. Ще видите например как селянинът бие жена си. Защо да се намесвате? Нека я бие, все едно — и двамата рано или късно ще умрат; при това оня, който бие, оскърбява с побоя не оногова, когото бие, а сам себе си. Да пиянстваш, е глупаво, неприлично — но и да пиеш, ще умреш, и да не пиеш, ще умреш. Идва някоя селянка, болят я зъбите… Какво от това? Болката е представата за болката и при това без болести не може да се живее на тоя свят, всички ще умрем, затова върви си, жено, не ми пречи да мисля и да пия водка. Някой млад човек иска съвет, какво да прави, как да живее; преди да му отговори, друг би се замислил, а у вас отговорът вече е готов: стреми се към проумяване и към истинското благо. А какво нещо е това фантастично „истинско благо“? Няма отговор, разбира се. Нас ни държат тук зад решетки, оставят ни да гнием, изтезават ни, но това е прекрасно и разумно, защото между тая стая и топлия приветлив кабинет няма никаква разлика. Удобна философия: и не работиш нищо, и съвестта ти е чиста, и се чувстваш мъдрец… Не, господине, това не е философия, не е мислене, не е широта на възгледите, а е леност, факирство, самоприспиване… Да! — пак се разсърди Иван Дмитрич. — Презирате страданието, а ако си притиснете пръста на вратата, сигурно ще изревете колкото ви глас държи!
— А може би няма да ревна — каза Андрей Ефимич с кротка усмивка.
— Да, как не! А ето, ако ви свие паралич или, да речем, някой глупак и нахал, използвайки положението и чина си, ви оскърби публично и вие знаете, че това ще му се размине безнаказано, е, тогава бихте разбрали какво значи да отпращаш другите към проумяване и към истинско благо.