През август Андрей Ефимич получи от кмета писмо с молба да се яви по твърде важна работа. Когато пристигна в определеното време в управлението, Андрей Ефимич намери там началника на полковото окръжие, щатния надзирател на околийското училище, един член на съвета, Хоботов и още един пълен светлорус господин, когото му представиха като доктор. Тоя доктор с полско, мъчно произносимо презиме живеел на тридесет версти от града, в конезавода, и се намирал сега в града пътьом.
— Тук имаме едно заявленийце от вашето ведомство — обърна се общинският съветник към Андрей Ефимич, след като всички се здрависаха и седнаха около масата. — Ето, Евгений Фьодорович казва, че за аптеката било малко тясно в главния корпус и че трябва да се премести в някоя от пристройките. Разбира се, това е лесно, може да се премести, но главната причина е, че пристройката ще трябва да се ремонтира.
— Да, без ремонт няма да мине — каза Андрей Ефимич, след като помисли. — Ако например се приспособи ъгловото крило за аптека, за това, смятам, ще потрябват minimum около петстотин рубли. Непроизводителен разход.
Помълчаха малко.
— Имах честта да докладвам вече преди десет години — продължи Андрей Ефимич с тих глас, — че тая болница в сегашния й вид за града е лукс, който не е по средствата му. Тя е строена през четиридесетте години, но тогава средствата бяха по-други. Градът харчи премного за ненужни строежи и излишни длъжности. Мисля, че с тия пари при други условия биха могли да се издържат две образцови болници.
— Тогава нека да въведем тия други условия — каза живо общинският съветник.
— Аз имах честта да ви докладвам: предайте медицинския отдел под ведомството на земството.
— Да, дайте на земството парите, а то ще ги открадне — засмя се русият доктор.
— Както му е редът — съгласи се общинският съветник и също се засмя.
Андрей Ефимич погледна апатично и мътно русия доктор и каза:
— Трябва да бъдем справедливи.
Пак помълчаха. Донесоха чай. Началникът на полковото окръжие, кой знае защо, много смутен, докосна през масата ръката на Андрей Ефимич и каза:
— Съвсем ни забравихте, докторе. Впрочем вие сте монах: карти не играете, жени не обичате. Отегчително ви е с хора като нас.
Всички заговориха за това, колко отегчително е за един порядъчен човек да живее в тоя град. Нито театър, нито музика, а на последната танцувална вечеринка в клуба имало около двадесет дами и само двама кавалери. Младежта не танцувала, а през цялото време се трупала около бюфета или играела карти. Андрей Ефимич започна бавно и тихо, без да гледа никого, да говори колко тъжно е, колко дълбоко тъжно е, че гражданите хабят жизнената си енергия, сърцето и ума са за карти и клюки и не са способни и не искат да прекарват времето си в интересен разговор и в четене, не искат да се ползват от насладите, които дава умът. Само умът е интересен и забележителен, а всичко друго е дребно и низко. Хоботов слушаше колегата си внимателно и изведнъж попита:
— Андрей Ефимич, коя дата сме днес?
След като получи отговор, той и русият доктор започнаха с тон на екзаминатори, които усещат, че са несръчни, да питат Андрей Ефимич кой ден е днес, колко дни има в годината и вярно ли е, че в стая №6 живеел някакъв необикновен пророк.
В отговор на последния въпрос Андрей Ефимич се изчерви и каза:
— Да, това е един болен, но интересен млад човек.
Повече не му задаваха никакви въпроси.
Когато в антрето обличаше палтото си, началникът на полковото окръжие сложи ръка на рамото му и каза с въздишка:
— Време е ние старците да се оттеглим на почивка!
Когато излезе от управлението, Андрей Ефимич разбра, че това е било комисия, назначена да освидетелства умствените му способности. Спомни си въпросите, които му задаваха, изчерви се и, кой знае защо, сега за пръв път в живота му стана много жалко за медицината.
„Боже мой — мислеше той, спомняйки си как лекарите току-що го бяха изследвали, — нали те съвсем наскоро са слушали лекции по психиатрия, държали са изпит, отгде тогава това кръгло невежество? Те нямат представа за психиатрията!“
И за пръв път в живота си се почувства оскърбен и разсърден.
Същия ден вечерта го посети Михаил Аверянич. Без да се здрависа, началникът на пощата се доближи до него, улови го за двете ръце и каза с развълнуван глас:
— Драги мой, приятелю мой, докажете ми, че вярвате в искреното ми разположение и ме смятате за свой приятел… Приятелю мой! — и без да остави Андрей Ефимич да се обади, продължи развълнуван: — Аз ви обичам за вашата образованост и благородство на душата. Слушайте ме, драги мой. Правилата на науката задължават докторите да крият от вас истината, но аз съм военен и казвам истината направо: вие не сте здрав! Извинете ме, драги мой, но това е истина, всички наоколо отдавна са го забелязали. Преди малко доктор Евгений Фьодорич ми каза, че за здравето ви е необходимо да си починете и да се разсеете. Той има пълно право! Отлично! Тия дни аз вземам отпуск и заминавам да подишам друг въздух. Докажете, че сте ми приятел, елате с мене! Да отидем, да си спомним миналото.