— Аз се чувствам напълно здрав — каза Андрей Ефимич, след като помисли. — А да замина, не мога. Позволете ми някак другояче да ви докажа приятелството си.
Да отиде някъде неизвестно за какво, да бъде без книги, без Дарюшка, без бира, да наруши изведнъж установения от двадесет години ред на живота — тая мисъл в първата минута му се стори дива и фантастична. Но си спомни разговора в управлението и тежкото настроение, което изпитваше, когато се връщаше от управлението вкъщи, и мисълта да замине за малко от града, дето глупавите хора го смятат за луд, му се усмихна.
— А къде собствено смятате да отидете? — попита той.
— В Москва, в Петербург, във Варшава… Във Варшава прекарах петте най-щастливи години от живота си. Какъв изумителен град! Да заминем, драги мой!
Глава 13
Седмица по-късно на Андрей Ефимич бе предложено да си отпочине, тоест да подаде оставката си, към което той се отнесе равнодушно, а след още една седмица той и Михаил Аверянич бяха вече в пощенската кола и пътуваха към най-близката железопътна станция. Дните бяха хладни, ясни, със синьо небе и с прозрачна далечина. Двестате версти до станцията изминаха за две денонощия и нощуваха два пъти. Когато на пощенските станции им даваха за чая неизмити чаши и се бавеха със запрягането на конете, Михаил Аверянич пламваше, разтреперваше се цял и крещеше: „Млък! Без разсъждения!“ А в колата разправяше, без да млъкне ни минута, за своите пътувания по Кавказ и Полша. Колко приключения имал, какви срещи! Той говореше високо и въртеше така учудено очи, та можеше да се помисли, че лъже. При това, когато разказваше, дишаше в лицето на Андрей Ефимич и се смееше в ухото му. Това стесняваше доктора и му пречеше да мисли и да се съсредоточава.
По железницата пътуваха за икономия в трета класа, във вагон за непушачи. Половината от пътниците бяха поотбрани. Михаил Аверянич скоро се запозна с всички и минавайки от пейка на пейка, казваше високо, че не трябвало да се пътува по тия възмутителни железници. Наоколо било само мошеничество! Ех, друго нещо е да пътуваш на кон: изминеш за един ден сто версти и после се чувстваш здрав и свеж. А нашите неплодородни години са от това, че пресушихме Пинските блата. Изобщо страшни неуредици. Той се горещеше, говореше високо и не оставяше другите да се обадят. Това безкрайно дрънкане, прекъсвано от висок смях и изразителни жестове, измори Андрей Ефимич.
„Кой от двама ни е лудият? — мислеше той с яд. — Аз ли, който гледам да не безпокоя с нищо пътниците, или тоя егоист, който мисли, че е по-умен и по-интересен от всички тук, и затова не оставя никого на мира?“
В Москва Михаил Аверянич сложи военен сюртук без пагони и панталони с червени кантове. Из града ходеше с военна фуражка и с шинел и войниците му отдаваха чест. Андрей Ефимич си мислеше сега, че този човек е пропилял всичко добро от дворянското, каквото е имал някога, и е запазил само лошото. Обичаше да му слугуват дори и когато това беше съвсем излишно. На масата пред него имаше кибрит и той го виждаше, но крещеше на прислужника да му подаде кибрит; пред камериерката не се стесняваше да ходи по долни дрехи; на всички лакеи без разлика, дори и на старците, говореше на „ти“ и когато се разсърдеше, наричаше ги дръвници и глупаци. На Андрей Ефимич това държание се струваше отвратително, макар и дворянско.
Михаил Аверянич заведе приятеля си преди всичко при Иверската Св. Богородица. Той се моли горещо с поклони до земята и със сълзи и когато свърши, въздъхна дълбоко и каза:
— Макар и да не вярваш, някак си е по-спокойно, когато се помолиш. Целунете иконата, гълъбче.
Андрей Ефимич се смути и целуна иконата, а Михаил Аверянич издаде напред устните си и клатейки глава, се помоли шепнешком и на очите му пак се показаха сълзи. След това отидоха в Кремъл и гледаха там царя топ и царя камбана и дори ги попипаха, полюбуваха се на гледката към Замоскворечие, отбиха се в храма на Спасителя и в Румянцевия музей.
Обядваха в „Тестов“6. Михаил Аверянич дълго се вглежда в менюто, приглаждайки бакенбардите си, и каза с тон на чревоугодник, свикнал да се чувства в ресторантите като у дома си: