Харесва ми широкото му скулесто лице, винаги бледо и нещастно, отразяващо като огледало душа, измъчена до смърт от борба и от продължителен страх. Гримасите му са странни и болезнени, но тънките черти, изписани върху лицето му от дълбоко, искрено страдание, са разумни и интелигентни и блясъкът на очите му е топъл, здрав. Харесва ми той самият, учтив, услужлив и необикновено деликатен в обноските си с всички освен с Никита. Когато някой изтърве копченце или лъжица, той бързо скача от леглото и ги вдига. Всяка сутрин поздравява другарите си с „Добро утро“, когато си ляга, пожелава им „Лека нощ“.
Освен постоянно напрегнатото състояние и гримасниченето лудостта му се изразява и в следното. Понякога вечер той се загръща в малкия си халат и целият разтреперан, тракайки със зъби, започва да ходи бързо от ъгъл до ъгъл и между креватите. Би казал човек, че има силна треска. От това, как внезапно спира и поглежда другарите си, личи, че му се иска да каже нещо много важно, но сякаш съобразявайки, че няма да го слушат или не ще го разберат, нетърпеливо разтърсва глава и продължава да крачи. Ала скоро желанието да говори надделява всички съображения и той се отпуска и говори горещо и страстно. Речта му е несвързана, трескава, като бълнуване, поривиста и невинаги разбираема, но затова пък в нея се долавя — и в думите, и в гласа — нещо извънредно добро. Когато говори, в него личи и лудият, и човекът. Мъчно е да се предаде на хартия безумната му реч. Той говори за човешката подлост, за насилието, което потиска правдата, за прекрасния живот, който ще настъпи след време на земята, за решетките по прозорците, които му напомнят всяка минута за тъпостта и жестокостта на насилниците. Излизат някакви безредни, несвързани потпури от стари, но още недопети песни.
Глава 2
Преди около дванадесет-петнадесет години на най-главната улица в града живееше в собствена къща чиновникът Громов, човек солиден и заможен. Той имаше двама синове: Сергей и Иван. Вече като студент в четвърти курс Сергей се разболя от скоротечна туберкулоза и умря и тая смърт като че беше начало на цяла редица нещастия, които изведнъж се струпаха върху семейство Громови. Седмица след погребението на Сергей старият му баща бе даден под съд за фалшификация и злоупотреба и наскоро след това умря от тиф в болницата на затвора. Къщата и цялото движимо имущество бяха продадени на търг и Иван Дмитрич и майка му останаха без никакви средства.
По-рано, когато беше жив бащата, Иван Дмитрич живееше в Петербург, дето следваше в университета, получаваше шестдесет-седемдесет рубли на месец и нямаше никаква представа за немотията, а сега трябваше изведнъж да промени живота си. Той беше принуден да дава от сутрин до вечер евтини уроци, да преписва книжа и все пак да гладува, защото целият му доход отиваше, за да издържа майка си. Иван Дмитрич не можа да понесе тоя живот; той падна духом, залиня, напусна университета и се върна вкъщи. Тук, в градчето, го назначиха по протекция учител в околийското училище, но той не се сближи с колегите си, не се хареса на учениците и скоро напусна. Майка му умря. Около половин година той скита без служба, хранеше се само с хляб и вода и след това постъпи като съдебен пристав. На тая служба остана, докато не го уволниха по болест.
Никога, дори и в младите си студентски години, той не правеше впечатление на здрав човек. Винаги беше бледен, слаб, предразположен към настинка, ядеше малко, спеше лошо. От една чаша вино му се завиваше свят и получаваше истеричен припадък. Винаги го влечеше към хората, но поради раздразнителния си характер и мнителността си не се сближаваше с никого и нямаше приятели. За гражданите винаги се отзоваваше с презрение, като казваше, че тяхното грубо невежество и сънлив животински живот му се струват мерзки и отвратителни. Говореше с тенор, високо, разпалено и само с негодувание и възмущение или с възторг и учудване и винаги искрено. За каквото и да му заговориш, свежда всичко към едно: в града се живее отегчително и душно, обществото няма висши интереси, то води безцветен, безсмислен живот, като го разнообразява с насилие, с груб разврат и лицемерие; подлеците са сити и облечени, а честните се хранят с трохи; трябва да имаме училища, местен вестник с честна насока, театър, публични лекции, сплотени интелигентни сили; обществото трябва да се осъзнае и да се ужаси. В съжденията си за хората слагаше гъсти бои, само бяла и черна, без да признава каквито и да било отсенки; за него човечеството се делеше на честни и подлеци; среда нямаше. За жените и любовта говореше винаги страстно, но нито веднъж не бе се влюбил.