Михаил Аверянич също смяташе за свой дълг да спохожда приятеля си и да го развлича. Той влизаше всеки път при Андрей Ефимич с престорена непринуденост, смееше се пресилено и започваше да го уверява, че днес изглежда отлично и че здравето му, слава Богу, се подобрявало, и от това можеше да се заключи, че смяташе положението на своя приятел за безнадеждно. Той още не беше платил варшавския си дълг, потискаше го тежък срам, беше напрегнат и затова се стараеше да се смее по-шумно и да разказва по-смешно. Неговите анекдоти и разкази изглеждаха сега безкрай и измъчваха както Андрей Ефимич, така и него самия.
В негово присъствие Андрей Ефимич обикновено лягаше на дивана с лице към стената и слушаше, като стискаше зъби; върху душата му се стелеше на пластове утайка и след всяко посещение на приятеля си той чувстваше, че тази утайка става все по-висока и като че ли се приближава към гърлото му.
За да заглуши дребнавите си чувства, бързаше да мисли, че и той самият, и Хоботов, и Михаил Аверянич трябва рано или късно да загинат, без да оставят в природата дори следа. Ако си въобразим, че след милион години край земното кълбо ще прелети в пространството някой дух, той ще види само глина и голи скали. Всичко — и културата, и нравственият закон — ще загине и дори не ще обрасне с репей. Какво значение имат тогава срамът пред бакалина, нищожният Хоботов, досадното приятелство на Михаил Аверянич? Всичко това са глупости и празни работи.
Но такива разсъждения вече не помагаха. Щом си представяше земното кълбо след милион години, иззад голата скала се показваше Хоботов с високи ботуши или Михаил Аверянич с напрегнатия си смях и дори се чуваше свенливият му шепот: „А варшавския си дълг, гълъбче, ще ви платя тия дни… Непременно“.
Глава 16
Веднъж Михаил Аверянич пристигна следобед, когато Андрей Ефимич лежеше на дивана. Случи се така, че в същото време дойде и Хоботов с калиев бромид. Андрей Ефимич се надигна тежко, седна и се опря с двете си ръце на дивана.
— Днес, драги мой — започна Михаил Аверянич, — лицето ви има много по-добър цвят, отколкото вчера. Вие сте юнак! Ей Богу, юнак!
— Време е, време е да се поправите, колега — каза Хоботов с прозявка. — Сигурно това протакане е дотегнало и на вас.
— И ще се поправим! — каза весело Михаил Аверянич. — Още сто години има да живеем! Така си е то!
— Сто не сто, но двадесет ще изкарате още — утешаваше го Хоботов. — Нищо, нищо, колега, не се отчайвайте… Стига сте ни мамили…
— Още не се предаваме! — засмя се Михаил Аверянич и потупа приятеля си по коляното. — Още не се предаваме. Идното лято, ако е рекъл Господ, ще отидем на Кавказ и ще го обиколим целия на кон — хоп, хоп, хоп! А като се върнем от Кавказ, току-виж, ще погуляем и на сватба — Михаил Аверянич смигна лукаво. — Ще ви оженим, приятелче… ще ви оженим…
Андрей Ефимич изведнъж усети, че утайката се доближава до гърлото му; сърцето му страшно се разтуптя.
— Това е пошло! — каза той, като се изправи бързо и отиде до прозореца. — Нима не разбирате, че говорите пошлости?
Искаше да продължи меко и вежливо, но пряко волята си изведнъж стисна юмруци и ги вдигна над главата си.
— Оставете ме! — извика с някакъв особен глас, зачервен и цял разтреперан. — Вън! И двамата вън, и двамата!
Михаил Аверянич и Хоботов станаха и се вгледаха втренчено в него, отначало с учудване, сетне със страх.
— И двамата вън! — продължаваше да вика Андрей Ефимич. — Тъпи хора! Глупави хора! Не ми трябват нито приятелството ви, нито твоите лекарства, тъпи човече! Пошлост! Гадост!
Хоботов и Михаил Аверянич се спогледаха смутено, тръгнаха заднишком към вратата и излязоха в антрето. Андрей Ефимич грабна стъклото с калиевия бромид и го захвърли подире им; на прага стъклото се счупи със звън.
— Вървете по дяволите! — извика той с плачевен глас, като се завтече в антрето. — По дяволите!
След излизането на гостите Андрей Ефимич, разтреперан като от треска, легна на дивана и дълго още повтаря:
— Тъпи хора! Глупави хора!
Когато се успокои, преди всичко му мина през ума, че горкият Михаил Аверянич сега сигурно се срамува страшно и му е тежко на душата и че всичко това е ужасно. Никога досега не беше се случвало подобно нещо. Де са тогава умът и тактът? Де са проумяването на нещата и философското спокойствие?
Цяла нощ докторът не можа да заспи от срам и от яд на себе си, а на сутринта към десет часа отиде на пощата и се извини на началника.