— Да не си спомняме какво стана — каза с въздишка трогнатият Михаил Аверянич и му стисна здраво ръката. — Който спомене за старото, очите му да изтекат. Любавкин! — извика той толкова високо, че всички пощальони и посетители трепнаха. — Дай стол! А ти почакай! — викна той на една проста женица, която му протягаше през гишето препоръчано писмо. — Не виждаш ли, че имам работа? Да забравим миналото — продължи той нежно, като се обърна към Андрей Ефимич. — Седнете, моля ви се, драги мой.
Мълчаливо поглади коленете си и след около минута каза:
— Аз и не помислих да ви се докача. Болестта не е шега, разбирам. Вчера вашият припадък ни изплаши с доктора и след това дълго говорихме за вас. Драги мой, защо не искате да помислите сериозно за болестта си? Нима бива така? Извинете за приятелската откровеност — зашепна Михаил Аверянич, — вие живеете в най-неблагоприятна обстановка: теснотия, нечистотия, няма кой да се грижи за вас, нямате средства да се лекувате… Драги мой приятелю, ние заедно с доктора ви се молим от все сърце, послушайте нашия съвет: постъпете в болницата! Там и храната е силна, и ще се грижат за вас, и ще ви лекуват. Евгений Фьодорич, макар и да е моветон7, между нас казано, си знае работата, в него можете да имате пълно доверие. Той ми даде дума, че ще се погрижи за вас.
Андрей Ефимич се трогна от искреното съчувствие и от сълзите, които изведнъж заблестяха по бузите на началника на пощата.
— Уважаеми, не вярвайте! — зашепна той, като притисна ръка до сърцето си. — Не им вярвайте! Това е лъжа! Моята болест е само в това, че за двадесет години намерих в целия град само един умен човек, но и той е луд. Няма никаква болест, а просто съм попаднал в омагьосан кръг, от който няма изход. Все ми е едно, аз съм готов на всичко.
— Постъпете в болницата, драги мой.
— Все ми е едно, ако ще и в затвора.
— Обещайте ми, гълъбче, че ще слушате за всичко Евгений Фьодорич.
— Добре, обещавам. Но, повтарям, уважаеми, попаднал съм в омагьосан кръг. Сега всичко, дори искреното съчувствие на моите приятели, клони към едно — към моята гибел. Аз загивам и имам мъжеството да съзнавам това.
— Гълъбче, ще оздравеете.
— Какъв смисъл има да го казвате? — отвърна Андрей Ефимич с раздразнение. — Едва ли има човек, който към края на живота си да не изпитва същото, което изпитвам аз сега. Когато ви кажат, че имате нещо като болни бъбреци или увеличено сърце, и започнете да се лекувате, или ви кажат, че сте луд или престъпник, тоест, с една дума, когато хората изведнъж насочат вниманието си към вас, знайте, че сте попаднали в омагьосан кръг, от който няма вече да излезете. Ще се мъчите да излезете и още повече ще се забъркате. Предайте се, защото никакви човешки усилия вече не ще ви спасят. Тъй ми се струва.
През това време пред гишето се трупаха хора. За да не пречи, Андрей Ефимич стана и почна да се сбогува. Михаил Аверянич го накара да му даде още веднъж честна дума и го придружи до външната врата.
Същия ден надвечер при Андрей Ефимич се яви неочаквано Хоботов с полушубка и високи ботуши и каза с такъв тон, като че ли вчера не беше се случило нищо:
— Аз идвам при вас по работа, колега. Дойдох да ви поканя: желаете ли да дойдете с мене на консилиум, а?
Смятайки, че Хоботов иска да го разсее с разходка или наистина да му даде възможност да спечели някоя пара, Андрей Ефимич се облече и излезе с него. Той се радваше, че може да заглади вчерашната си вина и да се сдобри с него, и в душата си беше благодарен на Хоботов, който дори не спомена за вчерашното и, както изглежда, го щадеше. От тоя некултурен човек мъчно можеше да се очаква такава деликатност.
— Ами къде е вашият болен? — попита Андрей Ефимич.
— При мене в болницата. Отдавна ми се искаше да ви го покажа… Извънредно интересен случай.
Влязоха в болничния двор и след като обиколиха главния корпус, упътиха се към пристройката, дето се намираха умопобърканите. И всичко това, кой знае защо, мълчаливо. Когато влязоха в пристройката, Никита както винаги скочи и застана мирно.
— Тук един има усложнение в белия дроб — каза полугласно Хоботов, влизайки с Андрей Ефимич в стаята. — Вие почакайте тук, аз ей сега ще се върна. Ще отида само за стетоскопа.
И излезе.
Глава 17
Мръкваше се вече. Иван Дмитрич лежеше на леглото си, забил лице във възглавницата; паралитикът, седнал неподвижно, тихо плачеше и мърдаше устни. Дебелият селянин и някогашният сортировач спяха. Беше тихо.
Андрей Ефимич седеше на леглото на Иван Дмитрич и чакаше. Но мина около половин час и вместо Хоботов в стаята влезе Никита, който държеше, хванал с двете си ръце, халат, долни дрехи и чехли.