— Заповядайте да се облечете, ваше високоблагородие — каза той тихо. — Ето вашето легло, заповядайте тук — и посочи един празен, очевидно току-що донесен креват. — Нищо, ще даде Бог, ще оздравеете.
Андрей Ефимич разбра всичко. Без да каже дума, премина към посочения от Никита креват и седна; виждайки, че Никита стои и чака, той се съблече гол и му стана срамно. Сетне облече болничните дрехи; долните гащи бяха много къси, ризата дълга, а халатът миришеше на пушена риба.
— Ще оздравеете, ще даде Бог — повтори Никита.
Взе с две ръце дрехите на Андрей Ефимич, излезе и затвори вратата след себе си.
„Все едно… — мислеше Андрей Ефимич, като се загъваше срамежливо в халата и чувстваше, че в новото си облекло прилича на арестант. — Все едно… Все едно, било фрак, било мундир, било тоя халат…“
Но какво стана с часовника му? Ами бележникът в страничния джоб? А цигарите? Къде занесе Никита дрехите? Сега може би чак до смъртта му няма да му се случи да сложи панталони, жилетка и обувки. Всичко това е някак чудновато и дори необяснимо на първо време. Андрей Ефимич и сега беше убеден, че между къщата на еснафката Белова и стая №6 няма никаква разлика, че всичко на тоя свят е празна работа и суета на суетите, а все пак ръцете му трепереха, нозете изстиваха и му ставаше страшно от мисълта, че скоро Иван Дмитрич ще се събуди и ще го види по халат. Той стана, разходи се и пак седна.
Ето че седя вече половин час, час и му дотегна мъчително; нима може да живее тук ден, седмица и дори година като тия хора? Ето седя, разходи се и пак седна; може да отиде и да погледне през прозореца и пак да се разходи от единия ъгъл до другия. А после? Да седи така през цялото време като истукан и да мисли? Не, това едва ли е възможно.
Андрей Ефимич легна, но веднага стана, изтри с ръка студената пот от челото си и почувства, че цялото му лице замириса на пушена риба. Пак се разходи.
— То е някакво недоразумение… — продума той, като разтвори ръце в недоумение. — Трябва да се обясни, тук има недоразумение…
В това време се събуди Иван Дмитрич. Той седна и подпря бузи с юмруци. Плю. Сетне погледна лениво доктора и като че ли отначало не разбра нищо; но скоро сънливото му лице стана зло и подигравателно.
— Аха, и вас ви вкараха тук, миличък! — каза с пресипнал от спането глас и присви едното си око. — Много се радвам. Досега вие пиехте кръв от хората, а сега от вас ще пият. Отлично!
— То е някакво недоразумение… — рече Андрей Ефимич, уплашен от думите на Иван Дмитрич; сви рамене и повтори: — Недоразумение някакво…
Иван Дмитрич отново плю и легна.
— Проклет живот! — измърмори той. — И горчивото и обидното е, че този живот ще се свърши не с награда за страданията, не с апотеоз както в опера, а със смърт, ще дойдат слугите и ще те помъкнат мъртъв за ръцете и за краката в зимника. Брр! Но нищо… Затова пък на оня свят ние ще се радваме… Аз ще се явявам тук от оня свят като призрак и ще плаша тия гадове. Ще ги накарам да им побелее косата.
Върна се Мойсейка и като видя доктора, протегна ръка:
— Дай една копейка!
Глава 18
Андрей Ефимич се отстрани до прозореца и погледна полето. Мръкваше се вече и на хоризонта отдясно изгряваше студена червена луна. Близо до болничния стобор, на не повече от двеста метра, имаше висока бяла къща, обградена с каменна стена. Това беше затворът.
„Ето я действителността!“ — помисли той и му стана страшно.
Страшни бяха и луната, и затворът, и гвоздеите по стобора, и далечният пламък във фабриката, където изгаряха кости. Зад него се чу въздишка. Андрей Ефимич се обърна и видя един човек с бляскави звезди и с ордени по гърдите, който се усмихваше и лукаво му смигаше. И това също му се стори страшно.
Андрей Ефимич си казваше, че в луната и в затвора няма нищо особено, че и психически здравите хора също носят ордени и че всичко с време ще изгние и ще се превърне в пръст, но изведнъж го обзе отчаяние, той хвана с две ръце решетката и я разтърси с всичката си сила. Здравата решетка не поддаде.
Сетне, за да не бъде толкова страшно, се доближи до леглото на Иван Дмитрич и седна.
— Аз паднах духом, драги мой — измърмори той разтреперан, като бършеше студената си пот. — Паднах духом.
— А вие пофилософствайте — каза подигравателно Иван Дмитрич.
— Боже мой, Боже мой… Да, да… Вие казахте веднъж, че в Русия нямало философия, но всички философствали, дори и дребосъкът. Но нали философстването на дребосъка не вреди никому — каза Андрей Ефимич с такъв тон, като че искаше да заплаче и да го умилостиви. — Защо е тогава, драги мой, тоя злораден смях? И как да не философства тоя дребосък, ако е незадоволен? За умния, образован, горд, свободолюбив човек, който е подобие божие, няма друг изход, освен да стане прост лекар в някое нечисто, глупаво градче и цял живот вендузи, пияници, синапи. Шарлатанство, ограниченост, пошлост! О, Боже мой!