— Вие дрънкате глупости. Ако ви е било противно да станете прост лекар, да бяхте станали министър.
— Никъде, никъде не мога. Слаби сме ние, драги… Аз бях равнодушен, разсъждавах бодро и здраво, а щом животът ме докосна грубо, веднага паднах духом… прострация… Слаби сме, негодни сме… И вие също, драги мой. Вие сте умен, благороден, всмукали сте с майчиното мляко великодушни пориви, но щом сте стъпили в живота, уморили сте се и сте се разболели… Слаби, слаби!
Още нещо необоримо освен страха и чувството на оскърбление непрестанно измъчваше Андрей Ефимич, след като се мръкна. Най-после се досети, че му се иска да пие бира и да пуши.
— Ще изляза от тук, драги мой — каза той. — Ще кажа да донесат тук светлина… Не мога така… не съм в състояние…
Андрей Ефимич отиде до вратата и я отвори, но Никита веднага скочи и му прегради пътя.
— Къде отивате? Не бива, не бива! — каза той. — Време е да спите!
— Аз само за една минутка, ще се разходя из двора — смая се Андрей Ефимич.
— Не бива, не бива, не е позволено. Сам знаете.
Никита тръшна вратата и я натисна с гърба си.
— Но ако изляза от тук, кому ще стане нещо от това? — попита Андрей Ефимич и сви рамене. — Не разбирам! Никита, аз трябва да изляза! — каза той с трепнал глас. — Трябва!
— Не създавайте безредие, не е хубаво това! — отвърна наставнически Никита.
— Това на нищо не прилича! — извика изведнъж Иван Дмитрич и скочи. — Какво право има той да не ни пуска? Как смеят те да ни държат тук? В закона, струва ми се, е казано ясно, че никой не може да бъде лишен от свобода без съд! Това е насилие! Произвол!
— Разбира се, произвол! — каза Андрей Ефимич, насърчен от вика на Иван Дмитрич. — Аз трябва, имам нужда да изляза! Той няма право! Пусни ме, на тебе ти казвам!
— Чуваш ли, тъпо говедо? — изкрещя Иван Дмитрич и заудря с юмрук по вратата. — Отвори, защото инак ще изкъртя вратата. Касапин!
— Отвори! — извика Андрей Ефимич, цял разтреперан. — Заповядвам ти!
— Поприказвай още! — отговори зад вратата Никита. — Поприказвай!
— Поне иди да повикаш Евгений Фьодорич! Кажи му, че аз го моля да дойде… за минутка.
— Утре той сам ще дойде.
— Никога няма да ни пуснат! — продължи през това време Иван Дмитрич. — Ще ни уморят тук! О, Господи, нима наистина на оня свят няма ад и тия негодници ще бъдат простени? Къде е тогава справедливостта? Отвори, негоднико, задушавам се! — извика той с пресипнал глас и натисна вратата с тялото си. — Ще ти смачкам главата! Убийци!
Никита отвори бързо вратата, грубо, с две ръце и с коляно отблъсна Андрей Ефимич, сетне замахна и го удари с юмрук по лицето. На Андрей Ефимич се стори, че грамадна солена вълна го заля през главата и го повлече към кревата; в действителност в устата му беше солено; сигурно от зъбите му течеше кръв. Като че искаше да изплува, той размаха ръце и се улови за нечий креват и в същото време усети, че Никита го удари два пъти по гърба.
Иван Дмитрич силно извика. Сигурно биеха и него.
Сетне всичко стихна. Слаба лунна светлина минаваше през решетката и сянката на пода приличаше на мрежа. Беше страшно. Андрей Ефимич легна и затаи дъх; с ужас чакаше, че ще го ударят още веднъж. Като че някой беше взел сърп, беше го забил в него и няколко пъти го бе завъртял в гърдите и в червата му. От болка захапа възглавницата и стисна зъби и изведнъж в главата му сред хаоса ясно се мярна страшната, непоносима мисъл, че точно такава болка са били принудени да изпитват години наред, ден след ден тия хора, които сега при лунната светлина изглеждаха като черни сенки. Как така се случи повече от двадесет години той да не знаеше и да не искаше да знае това? Той не е знаел, не е имал представа за болката, значи не е виновен, но съвестта, също така непримирима и груба като Никита, го накара да се смрази от тила до петите. Той скочи, искаше да извика с всички сили и да се завтече по-скоро да убие Никита, сетне — Хоботов, надзирателя и фелдшера, сетне себе си, но от гърдите му не излезе нито звук и нозете му не го слушаха; задушавайки се, той дръпна на гърдите си халата и ризата, скъса ги и се строполи на кревата без съзнание.
Глава 19
На другия ден сутринта го болеше глава, ушите му бучаха и целият беше отпаднал. Не се срамуваше да си спомня за вчерашната слабост. Вечерта беше малодушен, страхуваше се дори от луната, искрено изказваше чувства и мисли, каквито дори не бе подозирал по-рано у себе си. Например мислите за незадоволеността на философстващия дребосък. Но сега му беше все едно.