Петият и последен обитател на стая №6 е еснаф, който е служил някога като сортировач в пощата, дребен мършав блондин с добро, но малко лукаво лице. Ако се съди по умните му спокойни очи, които гледат ясно и весело, е голям хитрец и има някаква много важна и приятна тайна. Под възглавницата и под сламеника си държи нещо такова, което не показва никому, но не от страх, че могат да го отнемат и откраднат, а от срамежливост. Понякога се доближава до прозореца и обърнат гърбом към другарите си, слага нещо на гърдите си и го гледа с наведена глава; ако в това време се доближите до него, той ще се смути и ще откъсне нещо от гърдите си. Но не е трудно да се отгатне тайната му.
— Честитете ми — казва той често на Иван Дмитрич, — представен съм за „Станислав“3 втора степен със звезда. Втора степен със звезда се дава само на чужденци, но, кой знае защо, за мене искат да направят изключение — усмихва се той и свива рамене в недоумение. — Ето нещо, което, да си призная, не очаквах.
— Нищо не разбирам от тия работи — заявява мрачно Иван Дмитрич.
— Но знаете ли какво ще постигна рано или късно? — продължава бившият сортировач и лукаво присвива очи. — Бездруго ще получа шведската „Полярна звезда“. Тоя орден е такъв, че заслужава да се потрудиш за него. Бял кръст и черна лента. Много е красив.
Едва ли някъде животът е толкова еднообразен, както в пристройката. Сутрин болните освен паралитика и дебелия селянин се мият в коридора от голямото ведро и се бършат с полите на халатите си; след това пият от калайдисаните канчета чай, който Никита донася от главния корпус. Всекиму се полага по едно канче. На обяд ядат чорба от кисело зеле и каша, вечер вечерят с кашата, останала от обяда. През другото време лежат, спят, гледат през прозорците и се разхождат от ъгъл в ъгъл. И така всеки ден. Дори и бившият сортировач говори все за едни и същи ордени.
Нови хора рядко се виждат в стая №6. Нови побъркани докторът отдавна вече не приема, а любители да посещават лудницата има малко на тоя свят. Веднъж на два месеца в пристройката идва Семьон Лазарич, бръснарят. Как той стриже лудите, как Никита му помага в тая работа и какъв смут настъпва всред болните всеки път при появата на пияния усмихнат бръснар, няма да разказваме.
Освен бръснаря никой нае се отбива в пристройката. Болните са осъдени да виждат всеки ден само Никита.
Впрочем неотдавна из болничния корпус се пръсна една доста необикновена мълва.
Разнесе се мълвата, че в стая №6 започнал да ходи докторът.
Глава 5
Необикновена мълва!
Доктор Андрей Ефимич Рагин е по своему забележителен човек. Разправят, че в ранни младини бил много набожен и се подготвял за духовна кариера и че след като в хиляда осемстотин шестдесет и трета година завършил гимназия, смятал да постъпи в духовната академия, но баща му, доктор по медицина и хирург, уж му се бил присмял хапливо и бил заявил категорично, че ще престане да го смята за свой син, ако стане поп. Доколко вярно е това, не зная, но сам Андрей Ефимич неведнъж изповядваше, че никога не е чувствал влечение към медицината и изобщо към специалните науки.
Както и да е, след като завърши медицинския факултет, той не стана поп. Не проявяваше набожност и в началото на докторската си кариера приличаше на духовно лице толкова малко, колкото и сега.
Външността му е тежка, груба, селяшка; с лицето си, с брадата, със сплесканата си коса и здравата недодялана фигура той напомня крайпътен кръчмар, охранен, невъздържан, груб. Лицето му е сурово, покрито със сини жилки, очите — мънички, носът червен. Той е висок и широкоплещест и има грамадни ръце и нозе; струва ти се, че ако те удари с юмрук, душата ти ще изскочи. Но стъпката му е тиха и вървежът предпазлив, котешки; при среща в тесен коридор винаги пръв се спира, за да направи път, и казва не с бас, както очакваш, а с тънък мек тенорец: „Извинете!“ На шията има малък оток, който му пречи да носи корави колосани яки, и затова ходи винаги с мека платнена или басмена риза. Изобщо се облича не като лекар. Мъкне един и същ костюм по десетина години, а новите дрехи, които обикновено купува в европейското дюкянче, изглеждат върху него също така износени и измачкани, както вехтите; с един и същ сюртук той и приема болните, и обядва, и ходи по гости; но не от скъперничество, а от пълна немарливост към външността си.
Когато Андрей Ефимич пристигна в града, за да приеме длъжността си, „богоугодното заведение“ се намираше в ужасно състояние. В болничните стаи, коридорите и в двора на болницата мъчно се дишаше от смрад. Болничните слуги, болногледачките и децата им спяха в стаите при болните. Оплакваха се, че ги измъчвали хлебарки, дървеници и мишки. В хирургическото отделение имаше винаги червен вятър. В цялата болница разполагаха с два скалпела и с нито един термометър, във ваните държаха картофи. Надзирателят, икономката и фелдшерът ограбваха болните, а за предишния доктор, предшественика на Андрей Ефимич, се разправяше, че тайно търгувал с болничния спирт и че си направил цял харем от болногледачките и от болните жени. В града много добре знаеха за тия неуредици и дори ги преувеличаваха, но се отнасяха към тях спокойно; едни ги оправдаваха с това, че в болницата отивали само прости хора и селяци, които не можели да бъдат недоволни, защото у дома живеели много по-лошо, отколкото в болницата; няма да ги хранят с яребици я! Други казваха за оправдание, че само общината без помощта на земството4 не била в състояние да издържа добра болница; слава Богу, че имало една, па макар и лоша. А учреденото отскоро земство не отваряше лечебница нито в града, нито в околността, защото градът имал вече своя болница.
4
Местно самоуправление в селските области, но с преобладаващо участие на дворяните в дореволюционна Русия.