След като огледа болницата, Андрей Ефимич реши, че тя е учреждение безнравствено и извънредно вредно за здравето на жителите. Според него най-умното, което можеше да се направи, беше да се пуснат болните на свобода, а болницата да се затвори. Но той разсъди, че за да се направи това, не е достатъчна само неговата воля и че това би било безполезно; ако физическата или нравствената нечистотия се изгони от едно място, тя ще премине на друго; трябва да се чака сама да се изпари. Освен това, щом хората са отворили болница и я търпят в града си, значи им трябва; предразсъдъците и всички тия житейски мръсотии и мерзости са необходими, защото с време се преработват в нещо полезно както торът в чернозем. На земята няма нищо добро, което да не е имало в първоизточника си някоя мръсотия.
След като прие длъжността си, Андрей Ефимич, както изглежда, се отнесе към неуредиците доста равнодушно. Той помоли само болничните слуги и болногледачките да не нощуват в стаите и сложи два шкафа с инструменти; а надзирателят, икономката, фелдшерът и червеният вятър в хирургията си останаха по местата.
Андрей Ефимич извънредно много обича ума и честността, но за да създаде наоколо си умен и честен живот, му липсват характер и вяра в собствената правота. Той изобщо не може да заповядва, да забранява и да настоява. Човек би казал, че е дал обет да не повишава никога глас и да не употребява повелително наклонение. Мъчно може да рече „Дай“ или „Донеси“; когато му се яде, нерешително се поизкашлюва и казва на готвачката: „Да бях пийнал чай…“ или „Да бях похапнал“. А съвсем не е по силите му да каже на надзирателя да престане да краде или да го изгони, или да премахне напълно тая непотребна паразитна длъжност. Когато го лъжат или ласкаят, или му поднасят за подпис някоя явно невярна сметка, той се изчервява като рак и се чувства виновен, но все пак подписва сметката; когато болните му се оплакват, че гладуват или страдат от грубите болногледачки, се смущава и мънка виновно:
— Добре, добре, ще видя после… Трябва да има недоразумение…
Отначало Андрей Ефимич работеше много усърдно. Той приемаше всеки ден от сутрин до обед, правеше операции и дори се занимаваше с акушерска практика. Дамите казваха за него, че бил внимателен и отлично познавал болестите — особено детските и женските. Но с време работата явно му дотегна с еднообразието и с очевидната си безполезност. Днес ще приемеш тридесет болни, а утре току-виж се трупнали тридесет и пет, вдругиден — четиридесет и така от ден на ден, от година на година, а смъртността в града не намалява и болните не престават да идват. Да окаже сериозна помощ от сутринта до обед на четиридесет приходящи болни, човек няма физическа възможност, значи, без да ще, излиза само измама. През отчетната година са били прегледани дванадесет хиляди приходящи болни, значи, просто казано, са били измамени дванадесет хиляди души. А да туряш сериозно болните в стаите и да се грижиш за тях по правилата на науката, също е невъзможно, защото правила има, но наука няма; ако ли пък речеш да не философстваш и да следваш педантично правилата, както правят другите лекари, за това са необходими преди всичко чистота и вентилация, а не мръсотия, здрава храна, а не чорба от вмирисано кисело зеле, и добри помощници, а не крадци.
Па и защо да пречиш на хората да умират, щом смъртта е нормален и законен край за всекиго? Какво от това, че някой търгаш или чиновник щял да проживее пет-десет години повече? Ако ли пък целта на медицината е лекарствата да облекчават страданията, то неволно се натрапва въпросът: защо да ги облекчаваш? Преди всичко казват, че страданията водели човека към съвършенство, и, после, ако човечеството наистина се научи да облекчава страданията си с хапове и капки, то ще занемари съвсем религията и философията, в които досега е намирало не само защита от всякакви беди, но дори и щастие. Пушкин е изпитвал преди смъртта си страшни мъчения, горкият Хайне е лежал няколко години парализиран; защо тогава да не поболедува някой си Андрей Ефимич или Матрьона Савишна, животът на които е безсъдържателен и щеше да бъде съвсем празен и да прилича на живота на амебата, ако не бяха страданията?