Потискан от такива разсъждения, Андрей Ефимич отпусна ръце и започна да не ходи в болницата всеки ден.
Глава 6
Неговият живот минава така. Обикновено става сутрин към осем часа, облича се и пие чай. Сетне сяда в кабинета си да чете или отива в болницата. Тук, в болницата, в тясното тъмно коридорче са насядали амбулаторните болни, които чакат преглед. Край тях, тропайки с ботушите си по тухления под, сноват слугите и болногледачките, минават мършави болни по халати, носят мъртъвци и гърнета с нечистотии, плачат деца, духа от вратите и от прозорците. Андрей Ефимич знае, че за маларичните, туберкулозните и изобщо впечатлителните болни тая обстановка е мъчителна, но какво да се прави? В приемната го посреща фелдшерът Сергей Сергеич, дребен дебел човек с бръснато, чисто измито пълно лице, с меки плавни маниери и нови широки дрехи; той прилича повече на сенатор, отколкото на фелдшер. Той има в града извънредно голяма практика, ходи с бяла вратовръзка и се смята за по-вещ от доктора, който няма никаква практика. В ъгъла на приемната е сложена голяма икона в рамка с тежко кандило, до нея — рибарска мрежа в бял калъф, по стените са окачени портрети на архиереи, изглед от Светогорския манастир и венци от суха метличина. Сергей Сергеич е религиозен и обича благолепието. Иконата е сложена с негови средства; в неделен ден в приемната по негова заповед някой от болните чете на глас акатиста, а след четенето сам Сергей Сергеич обикаля стаите с кадилница и кади с тамян.
Болните са много, а времето — малко и затова работата се ограничава само с два-три въпроса и отпущане на някакво лекарство, като благ мехлем или рициново масло. Андрей Ефимич седи подпрял бузата си с юмрук, замислен и машинално задава въпроси. Сергей Сергеич също седи, потрива ръце и от време на време се намесва.
— Боледуваме и страдаме — казва той, — защото не се молим добре на милосърдния Господ. Да!
По време на прегледа Андрей Ефимич не прави никакви операции; той отдавна вече е отвикнал от тях и гледката на кръвта го вълнува неприятно. Когато му се случва да разтваря устата на някое дете, за да види гърлото му, а детето крещи и се брани с ръчички, завива му се свят от шум в ушите и очите му се насълзяват. Той бърза да предпише лекарството и маха с ръце на селянката да изнесе по-скоро детето.
На прегледа бързо му дотягат плахостта на болните, тяхната глупост, близостта на благолепния Сергей Сергеич, портретите по стените и неговите собствени въпроси, които задава вече повече от двадесет години. И си отива, след като приеме пет-шест болни. Останалите приема без него фелдшерът.
С приятната мисъл, че, слава Богу, отдавна вече няма частна практика и че никой няма да му пречи, Андрей Ефимич се връща вкъщи, веднага сяда на масата в кабинета и започва да чете. Той чете много и винаги с голямо удоволствие. Половината от заплатата му отива за покупка на книги и от шестте стаи на жилището му три са затрупани с книги и със стари списания. Най-много обича съчиненията по история и по философия; по медицина се е абонирал само за „Врач“, който винаги започва да чете от края. Четенето трае всеки път по няколко часа без прекъсване и не го уморява. Той чете не толкова бързо и поривисто, както четеше някога Иван Дмитрич, а бавно, с вникване и често се спира на ония места, които му допадат или които не разбира. До книгата винаги е сложено малко шише с водка и една солена краставица или ябълка от туршия направо върху сукното, без чиния. Всеки половин час, без да откъсва очи от книгата, той си налива водка и я изпива, сетне, без да гледа, напипва краставицата и отхапва от нея.
В три часа предпазливо се доближава до вратата на кухнята, изкашлюва се и казва:
— Дарюшка, да бях обядвал…
След доста лошия и нечисто поднесен обяд Андрей Ефимич се разхожда из стаята си, скръстил ръце на гърдите, и мисли. Удря четири, после пет часа, а той все ходи и мисли. От време на време изскърцва кухненската врата и от нея се подава червеното сънливо лице на Дарюшка.