— Андрей Ефимич, не е ли време да пиете бира? — пита тя загрижено.
— Не, още не е време… — отговаря той. — Ще почакам… ще почакам…
Привечер обикновено идва началникът на пощата Михаил Аверянич, единственият човек в целия град, чието общество не е неприятно на Андрей Ефимич. Михаил Аверянич някога е бил богат помешчик и е служил в кавалерията, но е загубил всичко и от немотия е постъпил на стари години в пощата. Изглежда бодър, здрав, има разкошни побелели бакенбарди, благовъзпитани обноски и висок приятен глас. Той е добър и чувствителен, но избухлив. Когато в пощата някой от посетителите възразява, не се съгласява или просто започне да разсъждава, Михаил Аверянич се изчервява, почва да се тресе цял и крещи с гръмовит глас: „Млък!“, така че пощата отдавна вече си е спечелила име на учреждение, в което е страшно да се ходи. Михаил Аверянич уважава и обича Андрей Ефимич за неговата образованост и за благородството на душата му, а с останалите си съграждани се държи надменно, като с подчинени.
— Ето ме и мене! — казва той, когато влиза при Андрей Ефимич. — Добър ден, драги мой! Трябва да съм ви дотегнал вече, а?
— Напротив, много се радвам — отговаря докторът. — Винаги се радвам да ви видя.
Приятелите сядат на дивана в кабинета и известно време пушат мълчаливо.
— Дарюшка, да беше ни донесла бира! — казва Андрей Ефимич.
Първата бутилка изпиват все така мълчаливо; докторът — замислен, а Михаил Аверянич — с весел, оживен израз, като човек, който има да разправи нещо много интересно. Винаги докторът почва разговора.
— Колко съжалявам — казва той бавно и тихо, поклащайки глава и без да гледа събеседника си в очите (той никога не гледа хората в очите), — колко дълбоко съжалявам, уважаеми Михаил Аверянич, че в нашия град изобщо няма хора, които да умеят и да обичат да водят умен и интересен разговор. Това за нас е грамадно лишение. Дори и интелигенцията не се издига над пошлостта; равнището на нейното развитие, уверявам ви, съвсем не е по-високо, отколкото у долното съсловие.
— Имате пълно право. Съгласен съм.
— Вие сам знаете — продължава докторът тихо и с паузи, — че в тоя свят всичко е незначително и неинтересно освен висшите духовни прояви на човешкия ум. Умът прокарва рязка граница между животното и човека, загатва за божествеността на човека и до известна степен дори му замества безсмъртието, което не съществува. Като изхождаме от това, умът е едничкият възможен източник за наслада. А ние не виждаме и не чуваме наоколо си ум — значи сме лишени от наслада. Наистина, имаме книги, но това съвсем не е същото, както живият разговор и общуването. Ако позволите да направя едно не съвсем сполучливо сравнение, книгите са ноти, а разговорът — пеене.
— Имате пълно право.
Настъпва мълчание. От кухнята излиза Дарюшка и с израз на тъпа скръб и подпряла лице с юмрук, застава на вратата, за да послуша.
— Ех! — въздиша Михаил Аверянич. — Какъв ум искате от днешните!
И той разказва как се е живяло някога здраво, весело, интересно, каква умна интелигенция имало тогава в Русия и колко високо поставяла тя понятията за чест и за приятелство. Давала пари в заем без полица и било позор да не подадеш ръка за помощ на другаря си в нужда. А какви походи имало тогава, какви приключения, схватки, какви другари, какви жени! А Кавказ — какъв необикновен край! А жената на един дружинен командир, странна жена, обличала офицерски дрехи и отивала вечер в планината сама, без водач. Разправяли, че имала любов в аулите с някакъв тамошен княз.
— Царице небесна, майчице… — въздиша Дарюшка.
— А как пиеха! Как ядяха! А какви либерали бяха!
Андрей Ефимич слуша и не чува; мисли за нещо и посръбва бира.
— Аз често сънувам умни хора и че говоря с тях — казва той неочаквано, като прекъсва Михаил Аверянич. — Моят баща ми даде отлично образование, но под влиянието на идеите от шестдесетте години ме накара да стана лекар. Струва ми се, че ако тогава не бях го послушал, сега щях да съм в центъра на умственото движение. Навярно щях да бъда член на някой факултет. Разбира се, и умът не е вечен и преминава, но вие знаете вече защо имам склонност към него. Животът е досаден капан. Когато мислещият човек възмъжее и съзнанието му узрее, той неволно се чувства като в капан, от който няма изход. И наистина против волята му някакви случайности са го извикали от небитието в живота… За какво? Поиска ли да узнае смисъла и целта на съществуването си, не му казват или пък му казват безсмислици; той хлопа — не му отварят; идва при него смъртта — също против волята му. И ето, както в затвора хората, свързани от общо нещастие, се чувстват по-добре, когато се събират заедно, така и в живота не забелязваш капана, когато хората, склонни към анализ и обобщения, се събират заедно и прекарват времето си в размяна на горди, свободни идеи. В тоя смисъл умът е незаменима наслада?