Стая

Ема Донахю Стая

Посвещавам „Стая“ на Фин и Уна, моите най-добри произведения.

В здравия дъсчен сандък, тласкан от бурни вълни сред морето, майката — ето — прегърна Персея разплакана и заговори с трепет: — Чедо… Как страдам… Ти спиш. Безбурно е твоето детско сърце в нерадостния сал, който те носи, и светиш в мрака катранен на дълбоката нощ. Не усещаш сега напора на вятъра, нито рева на вълните бушуващи — те минават над твоите косички. Спиш си на твоята алена дрешка легнало — скъпо и мило дете. О, ако знаеше колко е страшно — би чуло, подало ушенце на моите думи. Моля те, рожбо — спи. Спете и вие, вълни. О, да бихте заспали и вие, мои скърби безмерни…1

Симонид

Из „Поема за Даная“

Подаръци

Днес съм на пет. Снощи, като си легнах в Гардеробчо, бях на четири, а днес, като се събудих по тъмно в Креватчо, съм станал на пет, абракадабра. Преди това бях на три, по-рано на две, на една, на нула…

— А бил ли съм на минус години?

— Ъъъ? — Мам се протяга сънено.

— Горе, в Рая. Бил ли съм на минус една, минус две, минус три…?

— Не, числата започнаха едва когато ти се изтърси тук.

— През Прозорче? И ти си била много тъжна, докато не съм се случил в корема ти?

— Точно така. — Мам се пресяга да цъкне Лампа, за да съмне. Фиииууу, става много ярко. Стискам очи точно навреме, после отварям едното мъничко, после и двете. — Плаках, докато ми свършиха сълзите — разказва ми тя. — Лежах тук и броях секундите.

— Колко секунди? — питам аз.

— Милиони, милиони.

— Ама не, колко точно?

— Загубих им бройката вече — казва Мам.

— После съм почнал да раста от една мъничка яйцеклетка и ти си станала дебела?

Тя се ухилва.

— Усещах как риташе.

— Какво съм ритал?

— Мен, разбира се.

На това място винаги се смея.

— Отвътре, „бум-бум“. — Мам повдига пижамената си тениска и прави корема си да подскача. — Казах си: „Джак е на път“. И още на сутринта ти се изхлузи на чергата с ококорени очи.

Поглеждам Черга — цялата е на червени, кафяви и черни вълни една около друга. Ето го петното, което съм разлял, без да искам, докато съм се раждал.

— Отрязала си връвта и си ме освободила? — разказвам на Мам. — После съм се превърнал в момче?

— Всъщност ти вече си беше момче. — Става от Креватчо и отива до Термостатко, за да загорещи въздуха.

Май не е идвал снощи след девет, въздухът е винаги различен, ако е идвал. Не питам, защото тя не обича да казва за него.

— Я ми кажи, господин Петгодишен, сега ли си искаш подаръка, или след закуска?

— Какъв е, какъв е?

— Знам, че се вълнуваш, но гледай да не си сдъвчеш пръста, защото в дупката ще се промъкнат микроби!

— И ще ме разболеят, както когато бях на три, с повръщано и разстроено?

— Даже по-лошо. Микробите може да те накарат да умреш.

— И да се върна в Рая по-рано?

— Продължаваш да го дъвчеш. — Дърпа ръката ми.

— Извинявай. — Сядам върху лошата ръка. — Мам, кажи ми пак „господин Петгодишен“.

— Е, господин Петгодишен, сега или по-късно?

Скачам върху Люлящ, за да погледна Часовник, на който пише 07:14. Правя се, че карам скейтборд върху Люлящ, после скачам с вик „Ууу“ върху Юрганчо и вече карам сноуборд.

— Кога е хубаво да се отворят подаръците?

— И в двата случая ще е весело. Искаш ли да реша вместо теб? — пита Мам.

— Ама нали вече съм на пет, трябва сам да реша. — Пръстът ми е пак в устата, мушкам го под мишница и го заключвам. — Избирам… сега!

Издърпва нещо изпод нейната възглавница. Май цяла нощ се е крило невидимо. Навита хартия с пурпурната панделка около нея от хилядата шоколадови бонбона, които получихме, когато беше Коледа.

— Отвори го. Внимателно.

Измислям как да разваля възела, натискам хартията да прилепне. Рисунка е, само с молив, няма цветове. Не знам какво е, после обръщам. Аз! Същият съм като на Огледалчо, само че повече — имам глава, ръце и рамене в пижамената си тениска.

1

Антична поезия. Прев. от старогр. и лат. Борислав Георгиев. София, Народна култура, 1970. С. 118 — бел.прев.