— Очите на този мен защо са затворени?
— Спеше — казва Мам.
— Как си направила картина заспала?
— Не, аз бях будна. Вчера сутринта и онзи ден, и по-онзи ден пусках лампата и те рисувах. — Спира да се усмихва. — Какво има, Джак? Не ти ли харесва?
— Не… защото ти си включена по времето, когато аз съм изключен.
— Е, не можех да те рисувам, докато си буден, иначе нямаше да е изненада, нали? — Мам чака. — Мислех, че ще се зарадваш да те изненадам.
— Предпочитам да се изненадам, като знам.
Тя се смее почти.
Качвам се на Люлящ, за да взема кабърче от Лавица. Минус едно в Комплект означава, че сега ще има нула останали от всичките пет кабърчета. Преди бяха шест, но едно изчезна. Едно държи „Прочути шедьоври на западното изкуство №3: Богородица и Младенеца със света Ана и свети Йоан Кръстител“ зад Люлящ, едно държи „Прочути шедьоври на западното изкуство №8: Импресия: Изгрев“ зад Вана, едно държи синия октопод и едно — кривата рисунка на кон, наречена „Прочути шедьоври на западното изкуство №11: Герника“. Шедьоврите дойдоха с овесените ядки, а октопода нарисувах аз, това ми е най-хубавата за март, малко се е накъдрила от парния въздух над Вана. Закачвам подаръка изненада на Мам точно на средната коркова плоча над Креватчо.
Тя поклаща глава.
— Не там.
Не иска Стария Ник да я види.
— Може пък в Гардеробчо, отвътре? — питам аз.
— Да, по-добре е там.
Гардеробчо е дървен, така че трябва да натискам кабърчето извънредно силно. Затварям тъпите му врати, все скрибуцат, дори след като сложихме царевично олио на пантите. Гледам през процепите, но е прекалено тъмно. Отварям малко да надзърна, тайната рисунка е бяла, освен малките чертички сиво. Синята рокля на Мам виси над част от спящото ми око, това ми око, дето е на рисунката, но роклята е истинска.
Подушвам Мам зад мен. Имам най-чувствителния нос в семейството.
— О, забравих да си бозна, когато се събудих.
— Нищо. Може от време на време да пропускаме, предвид че вече си на пет, а?
— Ааа, не! Дума да не става!
И тя ляга върху бялото на Юрганчо, и аз лягам и си бозвам много.
Изброявам сто овесени ядки и пускам на водопад млякото, което е почти също тъй бяло като купите, без да плискам, благодарим на Исус. Избирам Опарена лъжица с белите балончета по дръжката, които се появиха, когато Мам я допря, без да иска, до тенджерата с врящи макарони. Мам не харесва Опарена лъжица, но на мен ми е любима, защото не е еднаква.
Погалвам драскотините на Маса, за да й минат, тя е цял бял кръг, ако не броим сивото на порязаните места. Докато се храним, играем на Тананик, защото за това не трябва уста. Аз отгатвам „Макарена“ и „Тя ще слезе от планината“, за третата казвам „Ела по-ниско, небесна колесницо“, а се оказва, че е „Бурно време“. Значи имам две точки и получавам две целувки.
Идва моят ред и тананикам „Греби, греби, греби със своята лодка“, Мам отгатва веднага. После пробвам „Тъпани“, тя мръщи вежди и казва:
— Аххх, знам я, това е онази, където те бутат и ставаш отново, как се казва?
Точно накрая си спомня правилно. За третия път тананикам „Не мога да те изкарам от ума си“. Мам няма представа.
— Избрал си много трудна… По телевизията ли я чу?
— Не, по теб — започвам да пея припева, Мам се тюхка колко е глупава.
— Не си глупава. — Давам й двете й целувки.
Премествам стола си до Мивка, за да измия чиниите. С купите трябва нежно, но с лъжиците мога да дрън-дрън-тряскам. Изплезвам език в Огледалчо. Мам е зад мен, виждам своето лице, залепено върху нейното, като маската, дето направихме, когато се случиха Вси светни.
— Ще ми се рисунката да беше по-хубава — казва тя, — но поне те показва какъвто си.
— Какъвто съм?
Тя потупва Огледалчо там, където ми е челото, и пръстът й оставя кръгче.
— Като две капки вода сме.
— Защо сме като капки? — Кръгчето изчезва.
— Означава просто, че приличаш на мен. Сигурно защото си направен от мен, а пък в мен има много капки вода. Същите кафяви очи, същата голяма уста, същата остра брадичка…
В това време аз гледам нас в Огледалчо, но и нас в Огледалчо също ни гледат.
— Не е същият нос.
— Е, това е все още детският ти нос.
Хващам го.
— Ще падне и ще ми порасне възрастен?