— Не, не, само ще порасне. Същата кестенява коса…
— Ама моята стига чак до кръста, а твоята — само до раменете.
— Прав си — казва Мам и взема пастата за зъби. — Всичките ти клетки са два пъти по-живи от моите.
Не знаех, че нещата може да са наполовина живи. Поглеждам пак в отражението. Нашите пижамени тениски са различни, също и гащите ни, на нейните няма мечета.
Тя изплюва втори път, идва мой ред с четката, остъргвам всичките си зъби подред. Капките от изплютото на Мам в Мивка изобщо не приличат на мен, нито пък моите. Изплаквам ги и правя вампирска усмивка.
— Ау — покрива очи Мам. — Зъбите ти са толкова бели, че ме заслепяват.
Нейните са доста гнилови, защото не спомняла да си ги мие, сега съжалява и вече спомня, но те пак са си гнилови.
Сплесквам столовете и ги слагам до Врата срещу Скелет за сушилка. Стария Ник все мърмори и казва, че няма място, но място има много, ако Скелет за сушилка стои хубаво изправен. И аз мога да се сгъвам сплеснат, но не чак толкова, заради мускулите, задето съм жив. Врата е направена от лъскав вълшебен метал, казва бипбипбип след девет, когато трябва да съм изключен в Гардеробчо.
Жълтото лице на Господ няма да идва днес, Мам казва, че му е трудно да си пробие път през снега.
— Какъв сняг?
— Виж — казва тя и сочи нагоре.
Има малко светлина на върха на Прозорче, останалото е изцяло тъмно. В Телевизор снегът е бял, но истинският не е, странно.
— Защо не пада върху нас?
— Защото е отвън.
— Във външното Навън? Ще ми се да беше вътре, за да мога да играя с него.
— О, ама тогава щеше веднага да се стопи, защото тук е хубаво и топло. — Започва да тананика, веднага познавам, че е „Нека вали сняг“. Изпявам втория куплет. После тананикам „Зимна приказка“, а Мам се включва с по-високо.
Хиляда задачи имаме да правим всяка сутрин: да дадем на Цвете да пие вода, обаче в Мивка, за да няма разливане, после да го върнем на чинийката върху Скринчо. Преди Цвете живееше на Маса, но Жълтото лице на Господ го изгори и едно листо падна. Останаха му девет, широки колкото моята длан, целите с пухчено, както Мам казва, че са кучетата. Ама кучетата са само в Телевизор. Не ми харесва да са девет. Откривам мъничко листенце, което се показва, значи стават десет.
Паяк е истински. Два пъти го виждам. Сега го търся, но има само паяжина между крака на Маса и плоското й. Маса стои добре на един крак, което не е лесно, аз като стоя на един крак, мога много дълго, но накрая все падам. Не казвам на Мам за Паяк. Тя маха паяжините, казва, че са мръсни, но на мен ми изглеждат много яки, супертънко сребро. Мам обича животни като тези, дето обикалят насам-натам и се ядат по Планетата на дивата природа, ама истински не обича. Когато бях на четири, гледах едни мравки да вървят нагоре по Печка, а Мам изтича и ги разпръсна до една, за да не ни ядат храната. В един момент бяха живи, в следващия — пепел. Толкова плаках, че очите ми почти се стопиха. И също друг път, през нощта, имаше нещо, което правеше ззз-ззз-ззз и ме хапеше, и Мам го удари на Стена под Лавица, каза, че било комар. Петното е още там върху корка, макар тя да го изстърга, комарът крадеше моята кръв като мъничък вампир. Тогава единствен път кръвта ми е излизала от мен.
Мам си взима хапчето от сребърната опаковка с двайсет и осем летящи чинии, изважда един витамин от шишенцето с момчето, дето прави стойка на глава, и още един от голямото шише с картинка на жена, дето играе тенис. Витамините са лекарство, за да не се разболяваш и да не ходиш в Рая. Аз никога не искам да ходя, не ми харесва да умирам, ама Мам казва, че може и да не е чак толкова зле, ако си на сто години и вече не ти се играе. Взема също и едно безболяващо. Понякога взема и две, никога повече, защото някои неща са полезни, ама прекалено многото става вредно.
— Болен зъб ли? — питам. Той е отгоре, навътре до гърлото, много я боли.
Мам кима.
— Защо не вземаш две безболяващи през всичките части на деня.
Мам се мръщи.
— Защото ще стана зависима.
— Какво е…?
— Нещо като да съм увиснала на кука, защото ще се нуждая от хапчетата непрекъснато. Всъщност може дори да се нуждая от тях все повече.
— Защо е лошо да се нуждаеш?
— Сложно е.
Мам знае всичко, освен нещата, които не си спомня точно, или понякога казва, че съм прекалено малък и няма как да ми обясни.
— На болния зъб му става малко по-добре, когато спра да мисля за него — казва ми тя.