Тя отива да изключи Телевизор още щом стават надписи.
Пишкам жълто от витамините. Сядам да акам, казвам на акото:
— Чао-чао, отивай в морето.
Пускам водата и гледам как казанчето се пълни, гъл-гъл-гъл. После си търкам ръцете, докато имам чувството, че кожата ми ще се обели, така разбирам, че съм ги измил достатъчно.
— Под Маса има паяжина — казвам аз, не знаех, че ще го направя. — На Паяк е, истинска е. Видях го два пъти.
Мам се усмихва, ама не съвсем.
— Нали няма да я махнеш, моля? Защото той дори не е там, но може да се върне.
Мам е на колене и гледа под Маса. Не виждам лицето й, докато не бута коса зад ухото си.
— Знаеш ли какво? Ще я оставя, докато дойде време за чистене. Става ли?
Това е в понеделник. Значи три дни.
— Става.
— Знаеш ли и друго? — Изправя се. — Трябва да отбележим колко си висок, нали вече си на пет.
Подскачам във въздуха.
Обикновено не ми е позволено да рисувам върху никои части на Стая или на мебелове. Когато бях на две, надрасках нещо върху крака на Креватчо, онзи близо до Гардеробчо, и винаги като чистим, Мам потупва по драскулката и казва:
— Виждаш ли, трябва да живеем с това завинаги.
Моето високо на рождения ден е различно, то е мънички числа до Врата: черно 4, с черно 3 под него, и червено 2, което беше цветът на старата ни Химикалка, преди да свърши, а най-отдолу червено 1.
— Изправи се хубаво — казва Мам. Химикалка ме гъделичка отгоре по главата.
Отдалечавам се и над 4 има черно 5. Най-много обичам 5 от всички числа, имам по пет пръста на ръцете и точно толкова на краката, а също и Мам, като две капки вода сме. Девет ми е най-малко от любимите числа.
— Колко ми е високото?
— Височината ти. Ами не знам точно. Може някой път да си поискаме рулетка, за Неделно лакомство.
Аз си мислех, че рулетките са само в Телевизор.
— А, не, да поискаме шоколадови бонбони. — Слагам пръст върху четворката и заставам с лице срещу нея, пада се върху челото ми. — Не съм станал много висок този път.
— Това е нормално.
— Кое е нормално?
— Ами… — захапва устна Мам. — Означава, че всичко е наред. Но ай проблема3.
— Виж обаче колко големи мускули имам. — Хвърлям се на Креватчо, аз съм Джак Убиеца на Великани, с неговите бързоходни ботуши.
— Огромни — казва Мам.
— Гигантски.
— Масивни.
— Грамадански.
— Исполински — казва Мам.
— Грасполински — това е дума-сандвич, когато смачкаме две в едно.
— Добре казано.
— Знаеш ли какво? — казвам й аз. — Когато стана на десет, ще съм пораснал.
— Така ли?
— Ще ставам по-голям и по-голям, и по-голям, докато се превърна в човек.
— Всъщност ти вече си човек — казва Мам. — И двамата сме хора.
Мислех си, че думата за нас е „истински“. Човековете в Телевизор са направени само от цветове.
— Или искаше да кажеш жена?
— Аха — казвам аз, — жена с момче в яйце в корема ми, то също ще бъде истинско. Или ще порасна като великан, само че добър, ей дотук. — Подскачам и докосвам Табла на Креватчо много високо, почти където Покрив започва да се накланя.
— Добре звучи — казва Мам.
Лицето й е посърнало, означава, че съм казал грешно нещо, само че не знам кое.
— Ще пробия Прозорче и ще стигна до Открития космос и ще се дум-дум-дум между всичкото планети — казвам й аз. — Ще отида на гости на Дора и на Спондж Боб, и на всичките ми приятели, ще си имам куче с име Лъки.
Мам се е усмихнала, прибира Химикалка на Лавица.
Питам я:
— На колко години ще станеш на твоя рожден ден?
— Двайсет и седем.
— Уха!
Това май не я развесели.
Докато Вана се пълни, Мам изважда Лабиринт и Форт от върху Гардеробчо. Лабиринт го правим, откакто бях на две, той е целият от вътрешно на рула тоалетна хартия, които са залепени на тунели и се вият на много посоки. Подскачаща топка обича да се губи из Лабиринт и да се крие, налага се да я викам и да я разтърсвам, и да я обръщам настрани и надолу с главата, преди да се изтърколи, иххх. После изпращам други неща в Лабиринт, като например фъстък или отчупено парченце от синия пастел и къси спагети несварени. Те се преследват в тунелите и се показват, и викат „Па!“, аз не ги виждам, но слушам с ухо на картона и се досещам къде са.