— Да нарисуваме малки личица върху тях?
— Мне.
— Да им направим ли гнездо от тестото? Ако размразим онова цвекло утре, може да използваме сока му да оцветим гнездото лилаво…
Поклащам глава.
— Да ги добавим към Яйчена змия.
Яйчена змия е повече дълга, отколкото Стая нацяло, правим я, откакто бях на три, живее в Подкреватчо, навита, за да ни пази. Повечето й яйца са кафяви, но тук-там има и бяло, някои имат цветове с моливи и пастели или Химикалка, или парченца, залепени с брашнено лепило, корона от фолио и колан от жълта панделка, и конци, и късчета салфетка за косми. Езикът й е една игла, вързана за червения конец, дето минава през всички яйца. Вече не вадим Яйчена змия често, защото понякога се оплита и яйцата й се напукват и дори падат и ние трябва да използваме парчетата за мозайка. Днес мушкам иглата й в една от дупките на новите яйца, трябва да я почукам, докато излезе от другата страна, доста е пипкаво. Вече е с три яйца по-дълга, аз извънредно леко я навивам отново, за да се побере цялата в Подкреватчо.
Чакането на тортата ни отнема часове наред, вдишваме прекрасния въздух. После, докато изстива, приготвяме нещо, наречено глазура, ама не защото й е на главата, то е всъщност захар, разтопена във вода. Мам я разнася по цялата торта.
— Сега можеш да сложиш шоколадовите бонбони, докато измия чиниите.
— Ама то няма.
— Аха! — казва тя и изважда малката торбичка, и я разтърсва тръс-тръс. — Запазих няколко от Неделно лакомство преди три седмици.
— Ах ти, потайна Мам. Къде?
Тя си заципва устата.
— Ами ако ми трябва скривалище друг път?
— Кажи ми!
Мам вече не се усмихва.
— От крещенето ме болят ушите.
— Кажи ми скривалището.
— Джак…
— Не ми харесва да има скрити места.
— Какво толкова?
— Зомбита.
— О!
— Или канибали, или вампири…
Тя отваря Шкаф и изважда кутията с ориз. Посочва в тъмната дупка.
— Просто ги скрих при ориза. Доволен ли си?
— Да.
— Нищо страшно не може да се побере тук. Можеш да провериш по всяко време.
В пликчето има пет бонбона: розов, син, зелен и два червени. Докато ги слагам, малко от цвета им остава по пръстите ми, аз се нацапвам с глазура и я облизвам всичката.
После идва време за свещите, само че свещи няма.
— Отново крещиш — казва Мам и запушва уши.
— Ама ти каза торта за рожден ден, не е за рожден ден, ако няма пет запалени свещи.
Тя пуфти.
— Трябваше да ти обясня по-добре. Точно затова са петте бонбона, те казват, че си на пет.
— Не я искам тази торта. — Мразя, когато Мам замълчи и чака. — Гадна торта.
— Успокой се, Джак.
— Трябваше да поискаш свещи за Неделно лакомство.
— Е, миналата седмица ни трябваха обезболяващи.
— На мен не ми трябваха, само на теб — крясвам аз.
Мам ме поглежда, сякаш имам ново лице, което никога не е виждала. После казва:
— Както и да е, не забравяй, че трябва да избираме неща, които той може лесно да вземе.
— Ама той може да вземе всичко.
— Е, да — казва тя, — ако си направи труда…
— Защо прави труд?
— Искам да кажа, че може да се наложи да отиде в два или три магазина, а това ще го раздразни. Ако пък не намери пустото нещо, накрая може изобщо да не получим Неделно лакомство.
— Ама, Мам — смея се аз. — Той не ходи в магазини. Магазините са в Телевизор.
Тя хапе устна. После поглежда тортата.
— Както и да е, съжалявам, реших, че бонбоните ще свършат работа.
— Глупава Мам.
— Идиот — плесва се по челото.
— Глупендър — казвам аз, ама не гадно. — Другата седмица, когато съм на шест, гледай да вземеш свещи.
— Другата година — казва Мам, — искаш да кажеш догодина. — Очите й са затворени. Винаги го правят понякога и тя цяла минута не казва нищо. Когато бях малък, си мислех, че батерията й е свършила, както веднъж стана с Часовник, наложи се да поискаме батерия за него за Неделно лакомство.
— Обещаваш ли?
— Обещавам — отваря очи тя.
Отрязва ми грамадно парче и аз прибирам всичките пет върху моето, докато не гледа, двата червени, розовия, зеления, синия, и тя казва:
— О, не, още един изчезна, как пък стана това?
— Вече никога няма да го намериш, ха-ха-ха — казвам аз като Крадльо, когато задига нещо от Дора. Вземам един от червените и го приближавам до устата на Мам, тя го премества към предните си зъби, които са по-малко гнилови, и си отхапва с усмивка.