— Сигурно си мислите, че съм безчувствена, нали? — тихо попита Людмила. — Толкова много близки съм погребала през живота си, че започнах да се отнасям към смъртта философски. Ако част от хората умираха, а други не, то тогава смъртта можеше да се счита за трагична несправедливост. Защо точно този човек умря, а не някой друг, защо на едни им е съдено да живеят вечно, а на други не? Но тъй като скоро не се предвижда да станем безсмъртни, то смъртта трябва да се приема като нещо нормално и неизбежно. Не съм ли права?
— Не знам — сериозно рече Коротков. — Не съм готов да ви отговоря. Познавате ли онзи с бащата на Филатова?
Той кимна към едър тъмнокос мъж с мустаци и дръпнати очи.
— Бившият й съпруг, Руслан Баширов. А до него е новата му жена.
Улавяйки изумения поглед на събеседника си, Людмила бледо се усмихна.
— Такава си беше нашата Ирка. Никога с никого не се караше. Винаги казваше, че най-ценното нещо в живота са добрите взаимоотношения с хората. Ако мъж и жена се разделят, това не означава непременно, че някой от тях е лош. Просто са престанали да се чувстват добре заедно. Малко ли причини може да има за това. Но ако хората не могат да живеят заедно и да спят в едно легло, това пък не означава, че им е забранено да общуват и да си останат приятели. Между другото, новата жена на Руслан се отнася прекрасно към Ирина… тоест отнасяше се. Ирка даже и на гости им ходеше със своите обожатели.
— Наистина, не е съвсем обичайно — съгласи се Юра. — Освен съпруга й дошли ли са и… как по-деликатно да се изразя… мъжете, с които Ирина…
Той се запъна. Обстановката на гробищата не му позволяваше да употреби думата „любовник“.
— Не се притеснявайте, Юра. — Семьонова леко го стисна за лакътя. — Аз самата съм бивш следовател. Задавайте ми каквито искате въпроси. И можете да бъдете сигурен, че аз на свой ред няма да ви задам такива, на които вие не можете да отговорите.
— Людочка — искрено прошепна Коротков, — вие сте чудесна! Ако не бяхте омъжена, веднага щях да ви направя предложение.
— Ами направете го — неочаквано просто отвърна Семьонова.
— Не се шегувайте така. Все пак на погребение сме…
Юра лекичко погали пръстите й, спокойно лежащи на ръката му.
— Аз не се шегувам. — В гласа й се прокрадна горчивина. — Вие се жените за мен, а той — за майка си. И ще си ходим взаимно на гости.
„Позната история — тъжно си помисли Коротков. — Обожава властната си нетърпима майка и цял живот я сравнява с жена си, която неизменно губи при сравнението. По-голямата част от познатите ми съпружески двойки живеят точно така.“
— Защо Филатова не се е омъжила повторно? — запита гласно. — Доколкото разбирам, не са й липсвали ухажори.
— Възрастта, Юра, възрастта. След тридесетте жените са принудени да общуват или с плесенясали ергени, които безумно се страхуват да не ги заведат в гражданското, или с женени мъже. За да се омъжиш за някого от първата категория, трябва да си пълна идиотка, а от втората — трябва да го разведеш. На Ирина й липсваше ентусиазъм да направи такова нещо. А и жилищният проблем… Тя категорично отказваше да доведе съпруг в миниатюрния апартамент при стария си и болен баща. А разведените нямат жилища. Те ги оставят на жените и децата си.
— Е, не всички оставят къщите на жените си. Много от тях правят замени — възрази Юра.
— Ирка никога не би се омъжила за мъж, който, отивайки при любовницата си, започва делба с жена си и децата си — уверено рече Люда. — Тя не можеше да търпи използвачите и скъперниците. По едно време се канеше да се включи в жилищна кооперация, но в последния момент работата се развали.
— Защо?
— Нещо стана с парите, на които тя разчиташе. А дългове никога не правеше. Дори и само до заплата не вземаше заем. Тя изобщо си беше смахната на тази тема — да не е в тежест на някого и на никого нищо да не дължи. Такъв принцип си имаше. Цял живот всичко си правеше сама и никого не молеше за помощ. И то не от гордост, не че се правеше на абсолютно независима, съвсем друга бе причината. Случва ти се например да поискаш услуга от някого и на човека му е неудобно да ти откаже, макар че това му причинява определени проблеми. Той ти помага, а в душата си проклина и теб с твоите молби, и себе си, че не може да отказва. На Ирина никак не й се искаше да попада в такава ситуация. Макар че тя самата е много отзивчива и, между другото, ако някой не може да каже „не“, то това е точно тя.
Людмила постоянно се объркваше и говореше за приятелката си в сегашно време.
— Та какво се е случило с парите й за кооперацията?