Юра се насочи към темата, която му се стори любопитна.
— Да не би да е очаквала наследство?
— Не знам — въздъхна Людмила. — Било е преди да дойда на работа в института. Тя веднъж само спомена за това. Пък и не съм я разпитвала. Ако ви интересуват нейните мъже, то ей оня там, със сивата риза, виждате ли го — това е нейната последна любов. Работи в руското бюро на Интерпол. Високият пълен блондин през двама души от вас е преподавател в нашата академия. С него Ирина се раздели миналата година. В смисъл, че романът им свърши. А иначе си контактуват. Контактуваха — поправи се Семьонова. — Нещо не виждам Корецки, макар че той непременно би трябвало да е тук.
— Защо? — наостри уши Юра. — Кой е този Корецки?
— Женя Корецки — хирург от нашата ведомствена поликлиника. С него беше най-дългият роман на Ирина, продължи по-дълго дори и от брака й. Женя наблюдава баща й, Сергей Степанович. Черния му дроб. Така че той е един вид член на семейството.
— Слушайте — почти простена Коротков, — вашата приятелка имала ли е поне един роман с човек извън милицията или специално си ги е избирала от МВР?
— Че откъде да намери други? Целия си живот прекара вкъщи и на работа. С други просто нямаше къде да се запознае. Само двадесетгодишните обикалят по дискотеки и студентски забави, а жените на нашата възраст се задоволяват с професионалното си обкръжение. Веднъж Ирина беше завързала връзка по време на отпуска си. Така се опари, че после тиквите на плета духаше. Като го гледаш интелигентен, красив, умен, а се оказа, че два пъти е съден. Да бяхте я видял само каква беше тогава!
— Каква беше? Страдаше ли? — заинтересува се Юра.
— Нито минута! Моментално скъса с него. И то не защото е бил съден, присъдите му били за пътни произшествия, а защото скрил това от нея и й направил предложение за брак, готвейки се да се разведе. Трябвало е да му бъде ясно, че точно на нея, като майор от милицията, никак не й отива да се омъжва за два пъти осъждан.
— Как е разбрала за присъдите му, щом ги е криел?
— Случайно. Това я вбеси. Ирина не можеше да понася да я нравят на глупачка. Доколкото знам, този Валера е бил единственият мъж, с когото истински се е разделила. Сякаш го отряза. А всички останали дори не се досещат, че романът им с Ирина е свършил. Нали ви казах, тя с никого не беше в лоши отношения. Създаваше у своите „бивши“ илюзията, че всичко си е наред, обаче обстоятелствата така се стичат, че ту има много работа, ту е в командировка, ту пък няма свободна квартира. Искрено е благоразположена към кавалерите си, само дето не иска да спи с тях. Иначе щяха ли да бъдат сега тук, на гробището?
Панихидата свърши. Шестима яки мъже вдигнаха ковчега на раменете си и процесията бавно потегли към гроба. Юра потърси с поглед момчетата от оперативно-техническия отдел, които заснемаха със скрити камери погребението.
— Вгледайте се внимателно — обърна се после към Людмила. — Има ли тук много хора, които вие не познавате?
— Почти няма. Повечето са наши, от института. Онези момичетата там са от информационния център, от тях Ира вземаше статистическите данни. Тези, които са до баща й, са роднини. Зад нашия шеф върви някакъв мъж, когото не познавам. И в самия край, двамата мъже с големите гладиоли — тях също не съм ги виждала. Странно е все пак, че Корецки го няма.
Коротков се спря. Той самият не разбираше защо не му се щеше да пуска Людмила Семьонова, която доверчиво се опираше на ръката му. Но да продължава така, ставаше неприлично.
— Благодаря ви, Люда — рече й тихо. — Няма да ви измъчвам повече. Вървете да се простите с Ирина. Време ми е да тръгвам.
Той премина през бавно движещата се тълпа, като само за секунда забави крачка край ниския мургав мъж с рогови очила, а след това и край двамата мъже с огромни букети от гладиоли, почти напълно закриващи лицата им. Сега беше вече сигурен, че видеокамерата ще хване и тримата в едър план.
Докато вървеше по Крестовския мост, почти задушавайки се от тежкия, лепкав зной, Юра Коротков се мъчеше да се настрои към делото на Плешков, на което трябваше да посвети следващите няколко часа. Но мислите му отлитаха някъде встрани, където един тихичък гласец упорито му повтаряше: „Аз не се шегувам. Оженете се за мен.“
„… Тя изнасяше на плещите си целия план на отдела. Свършваше своите теми, включваше се в чужди. Трудеше се като товарен кон. В събота почиваше, в неделя и по празниците си вземаше работа за вкъщи. Нашият шеф буквално я експлоатираше. А на нея й беше неудобно да си вземе свободен ден…“
„… Доста се страхуваха от нея, особено когато й даваха текстове за рецензия. Ирина Сергеевна беше много придирчива, хващаше се за всяка дума. Когато ми върна дисертацията, всички бели полета бяха изписани с молив, можете ли да си представите? Всички полета на абсолютно всички страници. А накрая беше приложила още няколко листа със забележки. И то не защото съм толкова тъп. Просто всички дисертации така ги четеше. Затова пък колегите знаеха, че ако се съобразят с нейните забележки и поправки, работата ще мине без никакви проблеми. Точно затова повечето се стараеха да й пробутат дисертациите си, а тя на никого не отказваше, макар че винаги беше страшно заета. Имаше и такива, които като си вземеха дисертацията със забележките, започваха да тръбят, че „самата Филатова я е чела“, и не поправяха нито буква. Репутацията на Ирина Сергеевна беше желязна. След нейните поправки работата можеше и да не се чете, а направо да се праща в научния съвет за защита. Някои се възползваха от това. А когато веднъж тя откри измамата, стана една! Не я домързя, дойде на защитата, изказа се като неофициален опонент и в буквалния смисъл срина дисертацията със земята. Всичко можеше да прости — и мързела, и глупостта, но не можеше да търпи мошениците. Те я изкарваха от кожата й…“