„… Врагове? У Ирина? Че откъде да ги има?!“
„… Тайничко Ирка доста хора не я обичаха. Но главно тези, които не я разбираха. Ами съдете сами — все още млада, привлекателна, ползваща се с огромно внимание от страна на мъжете и изцяло отдадена на работата си. Значи нещо не е наред. И за какво толкова ще се трепи? Пред ръководството ли искаше да се покаже? На тридесет и четири години става водещ научен сътрудник, а според сегашните изисквания такава длъжност се заема само от доктор на науките. За какво й е такова издигане? Но тези, които я познаваха, знаеха, че на нея й е интересно това, с което се занимава. Много пъти ми е казвала, че още от детството любимият й въпрос е бил: „Защо?“ Защо става така, а не иначе? Защо става това, защо онова? И в криминологията си остана такава „питанка“, все си блъскаше главата, опитваше се да разбере защо престъпността е такава, а не онакава…“
„… Ние всички я товарехме с проблемите си. Тя умееше да слуша. И да утешава. Ставаше ти по-леко, като поговориш с нея. Тя ни беше вместо психотерапевт. И винаги ни даваше един и същ съвет — постъпвай така, както на теб самата ти се иска, не върви срещу природата си, не се насилвай…“
„… Филатова беше злопаметна, не умееше да прощава. Но да отмъщава — не, беше твърде мека за това. Тя си правеше някакви изводи и след това не ги променяше, ако ще и целият свят да се обърне. Слагаше на човек етикет за цял живот и дори от самия него не го криеше. Веднъж един наш сътрудник взел от нея доста голяма сума назаем, уж за една седмица, а й я върнал чак след два месеца. Филатова нито веднъж не му напомнила, нито го попитала, макар че били в съседни стаи и се виждали по двадесет пъти на ден. Но когато той пак я помолил за същото, тя му отговорила: „Володя, ти си хубаво момче, но няма да ти дам пари назаем. Не си коректен и аз вече ти нямам доверие.“ Представяте ли си, казала му го пред всички. Такава си беше…“
„… Ние се чудехме защо Ирина не пише докторска дисертация. Никой не се съмняваше, че ще се справи. А тя се шегуваше, че й било рано още да се погребва, че не си била походила още. Разбира се, можехме да я разберем — докато в съвета са нашите зубри, станали доктори на науките чак на петдесет, никой няма да пусне Филатова, твърде млада беше. И все пак, струва ми се, че нашият шеф я беше притиснал, особено след като постави жестоки изисквания за длъжностите, заемани от водещи научни сътрудници. Във всеки случай, в плана на института за хиляда деветстотин деветдесет и втора година фигурира и нейната монография…“
„… Ирина Сергеевна болезнено преживяваше, че в министерството науката я нямаха за нищо. Имаше страхотно самообладание, но и бесен темперамент. В министерството се наслушваше на всякакви гадости по свой адрес и по адрес на института, премълчаваше, стискаше зъби, а в моя кабинет даваше воля на гнева си. Много тежко й беше през последните два-три месеца, когато Павлов от Щаба на МВР на Русия започна да се заяжда с нея. По няколко пъти й връщаше документите за доработване, и то точно на нея, на която цял живот нищо не й се е налагало да преработва. Повярвайте ми, ако в света съществуват гениални криминолози, то Ирина Сергеевна е от тях. А Павлов — този неграмотен тъпак, бърка криминологията с криминалистиката, а в думата „перспектива“ четири грешки допуска. Аз като началник правех всичко възможно да я защитя от него, но къде ти! Тя, милата, съвсем се беше оклюмала, дори веднъж ми каза: „Може би наистина на никого не сме потребни. Само да излезе книгата ми, и ще се заема с журналистика…“