Користни мотиви също не се забелязваха. Ирина и баща й живеели само на двете си заплати, не се занимавали с търговия, не били богати наследници. От скъпоценностите в жилището бяха намерени две златни верижки — едната на Ирина, другата — на майка й, и три венчални халки — на самата Ирина и на родителите й. По думите на баща й, Ирина предпочитала среброто, но и сребърните неща не бяха кой знае колко, макар да свидетелстваха за изискан вкус. Филатова харчела много пари за книги, обичала скъпата козметика, най-вече парфюмите. Дрехите й, напротив, били евтини и, както се изрази Миша Доценко, всекидневни. Не, не се виждаха никакви признаци семейството да е имало някакви други доходи освен заплатите. Нито кола, нито вила. Оставаше неизяснен въпросът с парите за жилищната кооперация, които Ирина уж е трябвало да получи отнякъде. Баща й изобщо не знаеше нищо за тези пари, както и за това, че тя се е канела да се включва в някаква ЖСК5: „Ирочка беше много потайна. За радостни събития никога не ми съобщаваше предварително — винаги постфактум. А за неприятностите си въобще не споменаваше.“ Въпросът така си и остана неизяснен, но за Ларцев и Доценко той загуби актуалност, тъй като това се беше случило през 1987 година, т.е. преди пет години.
Изглежда делото бе попаднало в задънена улица.
— С любовта и парите, тези двигатели на прогреса, приключихме — дълбокомислено заяви Ларцев. — Преминаваме към по-малко вълнуващи проблеми.
И той сложи пред Юра Коротков Настината бележка.
— Ще се заемеш ли? Аска моли да й обрисуваме Павлов от Министерството на вътрешните работи на Русия. Досещаш ли се защо?
— Какво значение има? Щом моли — ще й го обрисуваме.
Юра бързо грабна бележката, мъчейки се да скрие радостта си. Та това си беше жив повод да позвъни на Людмила!
„Стегни се, глупако! — мислено се наруга. — Тя отдавна те е забравила. Много си й притрябвал!“ Но някаква коварна ръка упорито изтикваше на преден план в съзнанието му нейните тихи думи: „Не се шегувам. Оженете се за мен.“
Ако бе истина, че пари при пари отиват, а злото никога не идва само, то и любовта би трябвало да води любов. И сигурно беше така, защото влюбеният в свидетелката Семьонова детектив Юра Коротков научи от разговора си с нея нещо, което отново повдигна считания за приключен въпрос относно убийството на Филатова поради несподелена любов.
Служител от Щаба на МВР на Русия — полковникът от милицията Александър Евгениевич Павлов, според Людмила Семьонова е ухажвал Ирина, при това съвсем напористо и твърде своеобразно. Отначало имало едва ли не всекидневни посещения в института с цветя и подаръци, публично целуване на ръце, канене на всички сътрудници от отдела да опитат прясната торта, донесена от него, възклицания: „Ирочка, аз съм ваш роб! Ирочка, вие сте самото съвършенство!“ Това истински забавлявало Ирина, тя мило се усмихвала и се шегувала с ухажора си, но той изобщо не се обиждал.
Внезапно всичко се променило. Цветята, пиенето на чай и комплиментите секнали. Павлов престанал да идва в института и се превърнал в злобното момченце, което дърпа плитки и се старае да ощипе колкото се може по-болезнено точно това момиче, което най-много му харесва. Той буквално тормозел Ира, постоянно връщал подготвените от нея документи, непрекъснато я викал в министерството. Но тя понасяла всичко, издръжливостта и търпението й били безкрайни. Щабът бил основният потребител на научната продукция на отдела и не бивало да се карат с отговорните особи. Влюбеният Павлов бил в устата на всички, а Ирина я наричали великомъченица и колективно й съчувствали.
— Спомням си, че веднъж й казах: „Отдай му се поне един път. Може пък да престане да ти досажда.“
— А тя? — попита Юра.
— Погледна ме с такава ярост, та чак онемях. Отвърна ми, че по-скоро би се отдала на някой просяк в подлеза, отколкото на него. Макар че — добави Люда, — външно Павлов е доста импозантен, нищо отблъскващо няма в него. Този жребец Богданов от академията според мен е десет пъти по-грозен. Е, разбира се, всеки си има вкус!
— А може би е било въпрос на принципи? Но един Господ знае на какви.
Юра отмести празната чаша за кафе и се пресегна за пепелника. Седяха в едно кафене на открито до големия хотел, наслаждавайки се на приближаващата се вечер, която щеше да донесе прохлада.
— Людочка, нали не бързате? Разкажете ми още нещо за вашата приятелка — помоли Коротков.