— Доценко приключи с манекенката и с Ларцев ще разработват Идзиковски. Коротков засега е зает с Плешков, така че твоите „двеста“ ще си ги отработваш сама — заключи полковникът. — Ще звънна в института да ти докарат всички книжа на Филатова.
— Ама абсолютно всичко, Виктор Алексеевич, от сейфа, от бюрото, от жилището й. До последното листче. И настолния й календар. И тефтерите й.
— И самия дявол на тепсия — засмя се той. — Бъди спокойна, всичко ще ти донесат.
Докато полковник Гордеев се подготвяше за срещата със съветника на вицепремиера, Ковальов, а Настя завършваше ежемесечния си аналитичен отчет, очаквайки документите на Филатова, дългият като върлина красавец Миша Доценко пътуваше от сградата на Министерството на вътрешните работи на улица „Житная“ към кабинета си на „Петровка“. Той току-що беше приключил разговора си с Александър Евгениевич Павлов — пренебрегнатият поклонник на Ирина Филатова — и беше крайно недоволен от този разговор.
Първо, беше недоволен от себе си, че не бе посмял да извади касетофона. Твърде надменен и хлъзгав се беше оказал полковник Павлов. Разбира се, ако детективите имаха портативни касетофончета с достатъчно чувствителни микрофони, които можеха да се ползват, без да се вадят от джоба, нещата щяха да стоят съвсем другояче. А с такава допотопна техника като тяхната не само че не можеха да работят, а и се излагаха.
Второ, беше недоволен от Ирина Филатова, която, както се изясни от разговора с Павлов, е била в близки отношения и с него. Твърде млад беше още Миша и не се бе отърсил от романтичната си представа за жените и особено за любовта. На него много му харесваше дружелюбният, интелигентен Кирил Идзиковски от Интерпол и искрено се възмущаваше от поведението на покойната, която бе изневерявала на такъв чудесен мъж с този самоуверен фукльо Павлов.
И трето, деликатният Миша беше недоволен от самия Павлов, който, без да се смущава, не само си бе признал, че е имал „интимна връзка“ с Филатова, а дори се бе похвалил, че е успял да завладее тази опърничава красавица и да сломи съпротивата й. Особено беше го ядосало това, че Павлов се бе оказал кандидат на юридическите науки. Добре си спомняше какво бе казал Захаров за отношението на Ирина към министерските чиновници с научни степени…
Беше такава горещина, че дори и метрото, където обикновено беше прохладно, сега беше изпълнено с противна влажна задуха. Ризата му залепна за гърба, под тънките му панталони бавно и гъделичкащо по краката му се стичаха капчици пот. Като се заби в ъгъла на вагона, Миша се постара да потисне недоволството си и започна да си повтаря наум показанията на Павлов, за да може максимално точно да предаде разговора си на Каменская. Миша Доценко благоговееше пред Настя, наричаше я Анастасия Павлова и много се притесняваше, че тя се обръща към него на „вие“. Струваше му се истинско кощунство да наричат това интелектуално божество Аска…
Само какъв мръсник беше този Павлов! „Ние с Ирка отдавна се познаваме. Когато си подготвяше кандидатската дисертация, тя идва при нас в Сибир да събира материали. Разбира се, аз й помогнах, нали знаете, никой никакви сведения не дава, без да му звъннат от ръководството. Още повече, че нямаше да я пуснат в лагера, а тя трябваше да разговаря с осъдените. Когато пък аз започнах да си подготвям дисертацията — тогава вече бях началник на следствения отдел — Ира ми помагаше със съвети, препоръчваше ми литература. Въобще знаем се от много време. А от миналата година, когато ме прехвърлиха в Москва, възобновихме нашите отношения. Е, наистина не веднага, съгласен съм, наложи ми се да се боря за нея…“
Аз, аз, аз! Като че ли Доценко беше дошъл не да разговаря за убитата жена, а да пише биография на Александър Евгениевич Павлов, изтъкнат борец с престъпността! Да, но тук изобщо не миришеше на ревност. Този самовлюбен самец дори не допускаше, че е бил мамен. Той упорито се беше борил за своята плячка и според него тази плячка трябваше безапелационно да му принадлежи. Оставаше само да се провери какво е правил през нощта срещу тринадесети юни и версията „ревност“ можеше с чиста съвест да бъде погребана.
Докато Доценко преразказваше на Настя Каменская всички детайли от разговора си с Павлов, нейното лице все повече се вкаменяваше.
— Струва ми се, че пак съм сбъркала — огорчено поклати глава тя. — Благодаря ви, Миша.
Настя не се разстрои от факта, че надеждите й Павлов да е извършил убийство от ревност не се оправдават. Просто съжаляваше, че се е излъгала в Ирина Филатова. Взе снимката и дълго се вглежда в лицето й. Къси тъмни коси, модерна прическа, високи скули, красиви очи, малко носле, очарователна неправилна уста, неописуемо женствена усмивка. „Нима си ме излъгала, Ирка? Струваше ми се, че те познавам, чувствах те като моя приятелка от дълги години. Цели пет дни си мислих за теб, бях сигурна, че съм разбрала характера ти. Мислено разговарях с теб, задавах ти въпроси и чувах твоите отговори. А излиза, че си съвсем различна. Ти не само много умело си водила за носа своите възлюбени, но си лъгала и своята най-близка приятелка Люда Семьонова, като си й казала, че по-скоро би преспала с някой просяк в подлеза, отколкото с Павлов. Ти си лъгала и шефа си, когато си се връщала разстроена уж от министерството и си му обяснявала, че Павлов те е ядосал. А къде в действителност си ходила, миличка? От какви срещи си се връщала на работа в състояние, близко до истерията? Кое е истинското ти лице, Ирина Филатова?“