Настя въздъхна, прибра снимката и започна да изпразва двата огромни книжни чувала, в които бяха докарали съдържанието на сейфа и бюрото на Филатова.
До края на работния ден оставаха два часа.
До края на работния ден — петък, деветнадесети юни — оставаха два часа.
Гордеев завърши подготовката за посещението на Ковальов и поглеждайки часовника, реши, че днес разговорът сигурно няма да се проведе. Не искаше да звъни на Ковальов и да го вика при себе си, а го чакаше да се появи сам, след като за пореден път се обади по телефона на Олшански.
И Ковальов се появи. Висок, строен, с гъста, сресана назад коса с цвят на зряла пшеница, елегантен, с безупречен костюм и вратовръзка въпреки изнурителната жега. „Не само в кабинета, ами сигурно и в колата си има климатик, щом никаква горещина не го плаши — помисли си Гордеев. — Нищо, при мен пък бързичко ще се припоти.“
— Виталий Евгениевич — внимателно поде полковникът, — мисля, че като баща на потърпевшата имате право да знаете какво правим ние, за да намерим и изобличим престъпника. Ако до настоящия момент той не е задържан, това не означава, че сме безделници и не го търсим.
— Моля ви, моля ви — бързо възрази Ковальов, — съвсем нямах това предвид. Аз действително всеки ден звънях на Константин Михайлович, но трябва да ме разберете — баща съм…
— Разбирам ви — сговорчиво отвърна Гордеев. — Ценя вашата деликатност, в днешно време това рядко се среща. Знам, че не сте се оплаквал нито пред ръководството на Олшански, нито пред моето. Вижда се, че се отнасяте с разбиране към нашите трудности — недостиг на кадри и свръхнатоварване на оперативно-следствения апарат, за което сме ви благодарни.
Колобок, който обикновено говореше с къси, насечени изречения, сега си беше написал предварително този изискан текст и го беше научил наизуст. Той искаше да приспи бдителността на Ковальов и да създаде у него впечатление, че „интелигентните хора винаги могат да се разберат“.
— Затова — Гордеев хвърли поглед на „пищова“ пред себе си, — ще ви информирам за хода на оперативно-следствените мероприятия, предприети по делото за изнасилване на вашата дъщеря. Първо…
Виктор Алексеевич започна добросъвестно и отегчително да му изброява всичко, което беше извършила групата на Игор Лесников в течение на три седмици, засипваше го с цифри за броя на проверените младежи, полови развратници, хулигани и лица под наблюдение. За да не бъде голословен, полковникът даже извади от сейфа дебел плик и го разтръска пред Ковальов.
— Тук са снимките на всички, които към днешна дата могат да бъдат заподозрени в извършеното престъпление. Веднага щом вашата дъщеря се възстанови дотолкова, че да бъде в състояние да дава показания, тези снимки ще й бъдат предоставени за разпознаване. Виждате ли колко много са? Извършена е огромна, къртовска работа.
Гордеев уж неволно махна с ръка, част от снимките се изсипаха от плика и се разпръснаха по гладката полирана повърхност на масата точно срещу Ковальов. Виталий Евгениевич с любопитство заразглежда лицата на заснетите.
— Бихте ли ми ги подал? Не мога да ги стигна…
„Смутен“ от своята „несръчност“, Колобок бързо засъбира снимките по масата.
„Първият етап мина успешно — отбеляза си мислено. — Ти държа в ръката си снимката на Шумилин и не го разпозна. Значи не го помниш. Нищо чудно, минали са четири години, а такива Шумилинци ти като съдебен заседател си имал поне десетина.“
Виктор Алексеевич често прилагаше фокуса със „случайно“ изпадащите снимки. Той прибра плика в сейфа и си сложи очилата.