— Но сред всичките тези хора има един човек, по отношение на когото подозренията са особено силни, а уликите красноречиви. — Гордеев направи пауза. — Това е някой си Сергей Викторович Шумилин, роден през хиляда деветстотин шестдесет и осма година, племенник на президента на фонда за подкрепа на предприемачеството — Виноградов.
Ковальов застина, на бузите му избиха червени петна, очите му тревожно се замятаха.
— Вие… вие сигурен ли сте? — попита напрегнато.
Гордеев мълчеше и се правеше, че подрежда документите по бюрото си.
— Не — отново проговори Ковальов, — тук има някаква грешка. Аз познавам Сергей… Серьожа от дълги години. Той е много добро момче. Сериозен, честен. Виноградов ми е приятел… Семейни приятели сме. Повтарям ви, аз много добре познавам Серьожа.
Гласът му укрепна, но той се овладя и си избра линия на поведение.
— Сигурен съм, че това е някаква фатална грешка. Такова нещо просто не може да бъде.
„Познаваш го, ами — помисли си Гордеев. — Може и да си чувал от чичото, че има племенник Серьожа. Но Виноградов сигурно не ти е разказвал, че племенникът му е осъждан, макар и условно, за шофиране в пияно състояние. В противен случай нямаше да ми пееш сега колко сериозен и честен е твоят Серьожа.“
А гласно рече:
— Много е вероятно да сте прав, Виталий Евгениевич. Версията, както се казва, е сурова, ние самите още в нищо не сме сигурни. Може би не трябваше да ви съобщавам за нашите подозрения и вие щяхте да си спестите вълненията, особено ако версията не се потвърди.
— Сигурен съм, че няма да се потвърди — бързо вметна Ковальов.
— Но считам — монотонно продължи Гордеев, — че вие, като баща на потърпевшата, имате право да знаете в каква посока се води разследването. С други думи, аз не виждам причини да крия от вас някаква информация. Повярвайте ми, искрено ви съчувствам. Тежко е да разбереш, че роднина на близък приятел е заподозрян в извършване на престъпление. Но още веднъж подчертавам — версията е сурова, засега разполагаме повече с подозрения, отколкото с реални улики. Ако вашата дъщеря го разпознае — тогава работата е друга. В тази връзка имам към вас една голяма молба, Виталий Евгениевич. Не се разправяйте засега с Виноградов. Той е достатъчно влиятелен, за да попречи на следствието. Ще се опита с всички средства да измъкне племенника си и може да предприеме действия, които да ни попречат да хванем изнасилвана, ще ни вържат ръцете, ще измъкнат почвата изпод краката ни. Ами ако се окаже, че Шумилин е невинен? А Виноградов с необмислените си действия ни възпрепятства да намерим истинския престъпник? Случват се често такива неща. Разчитам на вашето трезвомислие, Виталий Евгениевич.
Гордеев завърши своя подготвен предварително монолог. Радваше се, че бе успял без грешка и без запъване да го изрецитира.
— И все пак аз съм сигурен, че Серьожа няма никакво отношение към случилото се — вече на вратата повтори Ковальов.
Гордеев, учтиво надигнал се да изпрати посетителя си, кимна в знак на съгласие:
— Дай боже, да е така, Виталий Евгениевич, дай боже.
Като седна отново, Виктор Алексеевич с удовлетворение погледна бланката на постановлението за разпит, дадено му от Олшански. „Добре стана — помисли си. — А ще ви разпитвам, другарю Ковальов, когато започнете да ми пречите. Ако, разбира се, започнете.“
Полковникът се заключи отвътре, с облекчение свали вратовръзката си и си разкопча ризата. После включи вентилатора и подложи сгорещеното си потно тяло под хладната въздушна струя.
Преди да си тръгне, Гордеев обикновено се информираше кой от неговите хора с какво се занимава. Както и преди, само Каменская се оказа на работното си място, другите тичаха по задачи. Виктор Алексеевич научи, че Юра Коротков успешно приключва делото по убийството на Плешков, а Миша Доценко и Володя Ларцев работят с Интерпол, за да изяснят има ли нещо общо смъртта на Ирина Филатова с международната мафия.
— Време е за вкъщи, Анастасия, защо висиш още тук? Вече е девет часа. Хайде, хайде, вдигай си задничето от стола и да си ходим. Ще повървим пеша да се поразтъпчем.
Настя напъха в необятната си чанта двете обемисти папки, донесени от института, за да ги прегледа, като се прибере.
Полковник Гордеев и майор Каменская вървяха бавничко по улицата и мирно разсъждаваха по въпроса, че най-добрата лъжа е недоизказаната истина. А високо горе в избелялото от жегата небе плуваше едно облаче — същото, което витаеше над Виктор Алексеевич от няколко дни. Само че то вече не беше толкова леко и толкова светло.