Захаров премигна с фаровете и се приближи до нея.
— Към града ли сте? — попита я, спускайки стъклото на задната врата.
— Югозападен район, улица „Волгин“. Ще ме закарате ли?
В гласа й Дима не долови нито радост, нито облекчение, а само някаква безнадеждна покорност на съдбата.
— Качвайте се.
Дима бързо вдигна стъклото и отвори вратата.
Преди да включи на скорост, подхвърли:
— Знаете ли колко ще ви струва?
— Досещам се — подсмихна се жената, намествайки чантата на коленете си.
— Бонче — уточни Захаров.
Вече бе решил да я откара, дори и тя да нямаше пари, защото от Внуково пътят му така или иначе минаваше през Югозападния. Но равнодушието на пътничката му, която беше извадила такъв късмет да стигне посред нощ от летището до дома си, при това само за хилядарка, го засегна.
— Да-да, разбира се — разсеяно отвърна тя. — Обикновено вземат повече. Или греша?
— Не грешите — усмихна се Дима. — Таксиметраджиите и частниците за такъв маршрут нощем вземат по три хиляди.
— А вие?
— Аз не съм частник. Изпращах един господин и се прибирам у дома. Видях ви такава мокра, нещастна, с тежка чанта и ми дожаля за вас. За три хиляди нямаше да се качите, нали?
— Така е — сухо му отговори пътничката.
В светлината на фаровете Дима се опитваше да я разгледа. Около тридесетте или малко по-възрастна, уморено, силно гримирано лице, къса черна коса, евтини дрехи и бижута. На един завой тя леко се наклони към него и Захаров усети аромата на скъпия и дефицитен парфюм „Цинна-бар“, а виж, от парфюми Дима разбираше. „Ама че работа — помисли си изненадан, — парфюмът й струва повече, отколкото всичките й одеяния, взети заедно.“
През това време жената дръпна ципа на чантата, измъкна оттам хавлиена кърпа и се зае да подсушава косата си.
— Как така сте тръгнала без чадър в този порой? — съжали я Дима.
— Не обичам да мъкна излишни неща, когато ходя в командировка — отсече тя.
След това явно се усети и реши да бъде по-приветлива.
— Човек никога не знае къде ще попадне, затова не трябва да носи тежка чанта. Не е ли така?
— Често ли ви се налага да пътувате? — поинтересува се Дима.
— Зависи — сви рамене жената. — Понякога се случва цяла година да си стоя в Москва и никой да не ме закача за нищо, а след това командировките заваляват една през друга. Още не съм си разопаковала багажа и пак трябва да го събирам.
— Каква ви е такава работата?
Дима предпочиташе да преливат от пусто в празно, отколкото да мълчат през целия път.
— Най-обикновена. Нещо като научна.
— Защо „нещо като“?
— Защото тези, които се занимават с нея, я считат за научна. А всички останали си мислят, че ние ядем държавната пара без никаква полза и се занимаваме не с наука, а с алабалистика.
— Е, щом ви изпращат в командировки, значи все пак виждат някаква полза от вашата работа, нали така?
— Не, не е така. Нас ни използват не като научни работници, а като евтина работна ръка. Например по време на инспекторските проверки, когато са им нужни допълнителни работници. Колкото и да е тъжно, нашите знания не са притрябвали на никого.
— Но защо?
— Ами защото има три области, в които всеки се мисли за специалист: политиката, възпитанието на децата и борбата с престъпността. Кой знае защо, всички си мислят, че по тези въпроси всичко е ясно и не излиза от рамките на здравия смисъл. И не е необходима никаква наука. Случвало ли ви се е да видите как хората ехидничко се усмихват при думите „кандидат на педагогическите науки“?
— А вие да не сте кандидат именно на педагогическите науки? — не можа да сдържи усмивката си Дима.
— Не, юрист съм. Но и моето положение не е по-различно. Знаете ли министерските чиновници как гледат на нас, когато им носим документи? Като на любители графомани. Пак значи сте донесли някаква глупост, все пишете ли пишете, направо спасение няма от вас, учените. Ние трябва да се борим с престъпността, толкова сме заети, а вие ни губите времето, карате ни да четем всичките ви драсканици. А после, примерно след две-три седмици, отваряш вестника и гледаш — интервю със служители на министерството, където буквално са преписани твоите думи от същия този документ, само че вече не ти си авторът. И хонорарът също не е за теб.