Настя внимателно прегледа всички материали. Странно, но не можа да намери никакви признаци, че Филатова е подготвяла монография. Книгата фигурираше в издателския план за тази година, вече бе средата на юни, а сред книжата й нямаше нито чернови, нито планове, нито конспекти, нито бележки — нищо.
Отваряйки прочетената още предния ден дисертация, Настя осъзна какво точно липсваше в картината.
— Льоша! — извика тя. — Донеси ми телефонния указател, на хладилника е.
Страстен любител на пасианси, Льоша се откъсна от „Гроба на Наполеон“, който вече втори ден се опитваше безуспешно да нареди, взе дебелия указател и влезе в стаята.
— Да те вдигна ли? — загрижено попита той, знаейки, че когато я боли гърбът, Настя може или да лежи, или да стои, но не може да преминава от едното състояние в другото без чужда помощ.
— Все още не. Моля те, подай ми и ей онзи бележник от масата.
Тя погледна в телефонния указател и бавно взе да разлиства тефтера на Ирина. Личеше си, че Филатова не е била много общителна, не се е стремяла да разширява кръга на познатите си. Съдейки по служебния телефонен номер на началника на информационния център при Главното управление на МВР, който се беше пенсионирал още през 1981 г., тук бяха записани телефонните номера на Иринините познати за последните десет-петнадесет години и всичките спокойно се вместваха.
Като не намери това, което търсеше, Настя се зае да преглежда дневниците й. Обикновени записки — бяха отбелязани съвещания, на кого да се обади, рождени дни. Една цяла страница старателно беше изписана с думите „Владимир Николаевич“ — с главни букви, с малки букви, с печатни букви, със завъртулки и винетки. Така обикновено се прави на някое скучно събрание, когато си даваш вид, че си водиш бележки. Интересно, кой ли беше този Владимир Николаевич? Поредният ухажор? Биваше си я Ирочка!
„Странно дело — помисли си Настя. — Непрекъснато излиза на бял свят това, което не очакваш, а онова, което търсиш и което непременно трябва да излезе, го няма.“
— Льоша, вдигни ме, ако обичаш! — помоли и като се облакъти на кухненския шкаф, изведнъж попита: — Как мислиш, може ли човек да бъде потаен, затворен и в същото време да е абсолютно фалшив?
— Теоретично сигурно може — отвърна Льоша. — Но на практика — едва ли. Това е твърде неикономично.
— Защо?
— Ако човек е потаен и затворен, за какъв дявол му е да лъже и да се преструва? Това е огромна загуба на енергия. Потайността и затвореността и откровеният фалш са два различни начина за постигане на една и съща цел — да не позволиш на околните да разберат какъв си. Да не се издадеш. Обикновено човек избира само единия начин в зависимост от характера си и начина си на мислене. Двата едновременно трудно се съчетават — обясни й Льоша, без да се откъсва от картите си.
— И аз така смятам.
„Защо лъжете, Александър Евгениевич? — помисли си Настя. — В дисертацията на Ирина няма нито цифра за Енска област, където вие сте благоволил да живеете и работите. В тефтера й няма нито един телефонен номер с кода на Енск. И вашата фамилия я няма там. Координатите ви са записани в настолния й календар за миналата година върху листа с дата петнадесети октомври, но те са нови, московски. И срещу тях има голям въпросителен знак. Защо тогава ни заблуждавате?“
До вечерта болката в гърба й съвсем стихна и Настя отпрати Льоша да си върви в подмосковския Жуковски, като го увери под клетва, че ще се справи сама с лягането и ставането.
Малко по-късно, изтегната по гръб под одеялото, започна да възстановява в съзнанието си картината на Ирининото убийство. Ето, Филатова се качва на деветия етаж, хлопва вратата на асансьора, отключва жилището си. Събуждат се старците от съседния апартамент. Ирина влиза в тъмното антре и тук се случва нещо не съвсем разбираемо. Но за това после. Ирина губи съзнание, убиецът я слага на пода, сваля й обувките и ги нарежда под закачалката — следи от мокри маратонки в кухнята не са намерени. След това занася Ирина в кухнята и допира ръката й до печката на нужното място. Той самият е с гумени ръкавици и токът за него не е страшен. Ирина получава електротравма и веднага умира. Убиецът добре е чул тракването на асансьорната врата и превъртането на ключа в ключалката и добре съзнава, че някой може да се е събудил. Излишният шум би могъл да бъде опасен и по тази причина не дава на тялото на Ирина свободно да падне на пода. Нанася й удар в тила с плоската седалка на табуретката, за да имитира удар в пода, но не успява точно да прецени силата удара си — той се оказва по-слаб, отколкото е необходимо. Внимателно поставя трупа на пода, придава му подходяща поза и си отива. Разбира се, той е имал ключове, с помощта на които е влязъл в жилището й. Експертизата не е открила по ключалката следи от взлом. Излизайки, би могъл да заключи, но времето не е било подходящо, уплашил се е да не го чуе някой. Затова вдига секрета, като оставя вратата затворена, но не и заключена. Остава въпросът — от какво е изпаднала в безсъзнание Филатова, прекрачвайки в апартамента си? Ако не е познавала убиеца, тя би вдигнала шум. А дори и да е познавала този, който е бил в дома й, не би си събула обувките — нали е трябвало да се върне и да даде парите на Захаров. Какво е направил убиецът? Хлороформ? Айрумян не бе открил следи. Удар по главата? Също не. Някакъв парализиращ газ? Не пасва. Гурген е много опитен експерт и не би пропуснал такова нещо. Какво тогава? Какво?