ПЕТА ГЛАВА
В понеделник, двадесет и втори юни, едва приключил с оперативката, Гордеев бе извикан от шефа си. По лицето му разбра, че нищо добро не го чака.
Генералът веднага започна с високите тонове.
— Какви ги вършите там, по дяволите! Следователите ми стопиха телефона да се оплакват от твоите хора. Своеволничели, държали се дръзко, отваряли си устата повече, отколкото трябва!
„Петраков — помисли си Виктор Алексеевич. — Недоволен е, че не се съгласихме да прекратим делото на Филатова. Това е ясно. Да чуем нататък.“
— Мотаели се из академията, из института, пречели на порядъчните хора да си вършат работата! — продължаваше да нарежда генералът. — Убийството на манекенката от Дома на модата едва го изтеглили, буквално в последните секунди. Изобщо претенциите към твоите момчета са много, а към теб — особено. Каква е тази госпожичка, която си приютил при себе си? С какво се занимава? Вари ти чая и си вдига поличката, без да гъкне? Добре си се устроил, Гордеев, две думи няма! Държиш си любовница под ръка на офицерска заплата от държавния джоб. Защо мълчиш? Не те ли е срам?
— Другарю генерал — внимателно поде Гордеев, — срещу мен или срещу Каменская е доносът?
— Какъв донос! — избухна шефът му. — Цялата „Петровка“ само за това говори! Хората нощем не могат да спят, мазоли им излизат по краката от тичане, хващат язви, бял свят не виждат от работа, а тя си седи в кабинета и си мързелува! Съвсем си си изгубил съвестта, Виктор Алексеевич! Хайде, дай ми поне един пример Каменская да е свършила нещо полезно! Е? Поне един!
„Да бяхте започнал с това — ядосано си помисли Гордеев. — Да приемем, че не цялата „Петровка“ говори гадости за Настя, а на тези, които го говорят, не им е за пръв път. И вие, любезни ми другарю генерал, не ги знаете от вчера тези работи. А това, че някой ви навива напоследък — е сигурно. Някой много иска да разбере с какво се занимаваме, а заедно с това и да ми развали настроението. А вие, другарю генерал, сте се хванал на въдицата и сега ви водят за носа като някаква марионетка. Искате да ми уцелите болното място, та да започна да се оправдавам и да се издам. Искате да ви посоча примери? Не желая да замесвам Настя, Бог ми е свидетел, но вие твърде много ме обидихте с обвиненията си в прелюбодейство.“
— Защо мълчиш? — продължаваше да настъпва генералът. — Няма какво да кажеш, нали? Или си измисляш как да оправдаеш дамата си?
„Е, Бог да ми е на помощ!“ — каза си Гордеев и бързо, развълнувано, сякаш се оправдаваше, започнала запознава генерала с ролята на Каменская в работата по делото за изнасилването на Наташа Ковальова, за Интерпол и много други неща…
На връщане от генерала Виктор Алексеевич се отби при Настя. Тя седеше, заровила се в материалите на Филатова, и се опитваше да вникне в логиката им.
— Как си, Стасенка?
Настя трепна. Така ласкаво Колобок се обръщаше към нея много рядко, само в най-тежките или отговорни моменти.
— Добре. Какво, зле ли изглеждам?
— Нормално.
Гордеев направи пауза.
— Някой си вре носа около нас. Засега не го виждам, но доста силно го вре. Ще трябва да му го натрием.
— Край нас двамата или край всички нас?
— И това ще трябва да си изясним. Заключи вратата, слагай кафето и ще мислим заедно.
Възложителя дълго се взира в папките пред себе си — три зелени и една червена. В зелените папки имаше по една белова от ръкописа на Филатова, а в червената — черновата, от която бяха препечатани беловите. Край! Тази книга никога вече нямаше да види бял свят, никой нямаше да я прочете. Колко нерви бе изхабил заради нея, колко усилия бе положил, за да събере тези четири папки на бюрото си…