— А ако няма скандал? — попита с пресъхнали устни Възложителя.
Всичко казано беше истина и той много ясно го съзнаваше.
— Не е ли възможно да стане така, че да излезе вашата книга и от това да няма никакви последствия.
— Няма да стане, гарантирам ви го. Аз имам право на научно ръководство, двама мои дипломанти вече успешно защитиха. И сега си имам асистенти. Те добросъвестно четат всичко, което им препоръчам. А да прочетат книгата на своя научен ръководител — все едно, че самият Господ им е наредил. Ако не единият, то поне другият ще забележи това, което вие така се стараете да скриете. Та, такива ми ти работи, Владимир Николаевич.
— Шантажирате ли ме?
— Съвсем не.
Тя удивено замига и очите й се разшириха.
— Не, в никакъв случай.
— Какво искате? Защо го правите?
— Неприятен сте ми — изрече Ирина, сякаш отговаряше на най-обикновен въпрос от рода на „Колко е часът?“ — Мразя ви, задето ме измамихте. Искам да ви унищожа.
— Анастасия Павловна, моля ви да ме разберете — загинала е наша сътрудничка, офицер, талантлив учен. Напълно естествено е да се интересувам от хода на следствието, още повече че с Ирина Сергеевна се познавахме лично.
Настя внимателно слушаше седящия пред нея мъж. Започващ да пълнее, леко оплешивял, с красиво расово лице, с леко гърбав нос, с масивна брадичка и твърди устни, под очите — тъмни кръгове. Може би Доценко бе попресилил нещата, този Павлов се държеше достойно, пък и външността му беше приятна. Изглежда бе разбрал, че е сбъркал тона в разговора си с Миша, и беше дошъл да поправи впечатлението, което бе създал за себе си.
— За съжаление все още нищо не мога да ви кажа, Александър Евгениевич. Сигурни сме в едно — Филатова е била убита не от ревност и не за пари. Но, уви, засега това е всичко, което със сигурност знаем. Разбира се, могат да възникнат и нови обстоятелства. Тогава бихме се върнали и на тези версии.
— Страхувам се да не стана досаден, но… Ще ми позволите ли да се отбивам при вас и да се информирам как върви разследването? Нали знаете…
Павлов се втренчи в очите на Настя.
— Аз обичах Ирина. Много я обичах. Бях готов да се разведа, но тя не даваше и дума да се издума, казваше, че нямало къде да живеем.
— Александър Евгениевич — дружелюбно се усмихна тя, — вие дълги години сте познавал Ирина. Разкажете ми за нея. Нали разбирате, за нас е важна всяка подробност, всеки детайл.
— Какво да ви разкажа? — въздъхна Павлов. — Ирочка беше… Могат ли да се разкажат такива неща… Чудесна, очарователна, нежна…
Виждаше се, че той не на шега се вълнуваше, ръцете му затрепериха, адамовата ябълка заподскача над възела на вратовръзката му.
— Извинете ме, не мога…
Надигна се, погледна часовника си и измъчено изобрази усмивка.
— Хайде да сключим една малка сделка с вас, Анастасия Павловна. Вие ще ми позволите да идвам и да се интересувам от хода на разследването, а аз ще ви разказвам за Ирка. Става ли?
— Добре, идвайте, с нетърпение ще чакам вашите разкази.
Гордеев разярен нахлу през вратата и едва не се сблъска с Павлов.
— Знаеш ли къде е сега Шумилин? В нервното! Ковальов е изтичал при приятелчето си и всичко му е разказал. А Виноградов изобщо не е тръгнал да се обяснява, явно си знае какъв мръсник е племенничето му и какво може да се очаква от него. Пъхнал го е в психото, за да го държи далеч от нас.
— Интересно, дали Ковальов е разбрал за това? Бива си я ситуацийката. Виноградов уж му е приятел, а крие изнасилвача на собствената му дъщеря. Дори самият факт, че момчето се е съгласило да го пратят в болницата, за Ковальов трябва да бъде признание за вината му.
— Вярно — съгласи се Гордеев. — Виноградов би трябвало да го крие от Ковальов.
— Да се опитаме да узнаем това-онова.
Настя избра някакъв номер.
— Извикайте, моля ви, Елла Леонидова.
Тя закри слушалката с длан.
— Моя приятелка е. Работи в психиатрията. Заедно посещавахме курса по психодиагностика при Берьозин… Елличка? Здравей, Каменская е на телефона…
След като си размениха дежурните любезности, Настя помоли Елла да провери по чие нареждане са хоспитализирали Сергей Викторович Шумилин, роден през 1968 г. Тя й обеща да звънне след малко.