Дългоочакваното обаждане дойде чак в края на деня. Настя поговори с Елла и озадачено поклащайки глава, влезе при Гордеев.
— Лично Виталий Евгениевич Ковальов е настанил Шумилин в клиниката.
— Измет — тихо промърмори полковникът. — Е, ще видим кой кого.
И този понеделник, двадесет и втори юни, беше толкова горещ, колкото и предишните дни. И отново, едва влачейки отеклите си от жегата крака, Настя Каменская, която не можеше да понася тълпите и задухата, бавно се тътреше край автобусните спирки на път за вкъщи. Тя разсъждаваше над факта, че в руския език думата „истина“ бе само една, а думите, противоположни по значение — доста: „лъжа“, „измама“, „неистина“, „заблуда“. Може би защото истината бе проста, а лъжата многолика? Започна мислено да търси синоними на тези думи във всички познати й езици. Погълната от своите лингвистични занимания, не забеляза ниския мургав мъж с очила, който я следваше на известно разстояние още от „Петровка“. Ако Юра Коротков беше с нея, сигурно би разпознал този човек. Но Юра го нямаше, а тя не беше обучена да открива дали е следена.
Във вторник ситуацията неочаквано се изостри. Дима Захаров позвъни на Настя и й съобщи, че агенцията, в която работи, е получила поръчка за събиране на сведения за Ирина Филатова. Естествено поръчката била направена чрез посредник и шефът в никакъв случай не би назовал името му, защото това било професионална тайна.
Обикновено бавна и отпусната, сега Настя влетя при Гордеев като куршум.
— Виктор Алексеевич, на моя телефон е Дима Захаров от частната агенция за охрана. Някой се интересува от биографията на Филатова.
— Така ли? — Колобок засмука дръжката на очилата си. — Любопитно. Как да подходим?
— Щом като извадихме късмет с Дима Захаров, мисля, че има смисъл да се възползваме от това. Да им съчиним нещичко.
— Не е хубаво да се лъже, Анастасия — пошегува се полковникът.
— Това не е лъжа, а дезинформация. Защо да се мъчим да установяваме кой е клиентът, след като можем да изчакаме и да видим къде ще се чуе нашата приказчица.
Настя и Захаров се заеха да измислят биография на Ирина, стараейки се хармонично да съчетават общоизвестните факти с изящна измислица.
А Виктор Алексеевич Гордеев извика при себе си Ковальов.
— Виталий Евгениевич, стори ми се, че миналия път се разбрахме. Но вие ме подведохте, не спазихте уговорката ни. Защо? — меко и предпазливо поде той.
— Не ви разбирам — надменно отвърна Ковальов.
— Нима някой друг е съобщил на Виноградов за нашите подозрения относно неговия племенник? — невинно попита полковникът.
— Счетох, че е невъзможно да крия такова нещо от него — с достойнство произнесе Виталий Евгениевич.
— Мога ли да знам какво ви отговори Виноградов?
— Това какво, разпит ли е? — възмути се Ковальов. — Длъжен ли съм да ви докладвам за какво си говорим с приятелите ми в личен разговор?
— Разбира се, че не сте длъжен — миролюбиво се съгласи Гордеев. — А на вас не ви ли се стори странно, че Виноградов веднага прати в психиатрията племенника си, при това с такава диагноза, която изключва възможността той да бъде подведен под съдебна отговорност?
— Не ви разбирам. Серьожа е болен, много болен, той е в дълбока депресия. Нуждае се от лечение и лекарски надзор.
— Ясно — кимна Гордеев. — И от какво е в такава дълбока депресия?
— Лична трагедия.
В гласа на Ковальов се появи увереност.
— Любимата му се отнесла с него незаслужено жестоко, а нали ги знаете какви са на тази възраст, щом рухва любовта, и целият свят се руши.
Виктор Алексеевич съчувствено поцъка с език.
— Виж ти. Такова красиво и представително момче, цял гардероб е в плещите, момичетата би трябвало да го обожават.
— Да-да — оживи се Ковальов, — така би трябвало да бъде. Но за него сякаш се е свършил светът.
Гордеев помълча малко и много тихо попита:
— Виталий Евгениевич, не се ли чувствате неловко?
А всъщност му идеше да изкрещи: „Не ви ли е срам!“
— Неловко? От какво?
Ковальов кръстоса крака, явно надявайки се, че може да се поотпусне след успешно преодоляния подводен риф.
— Миналия път изразих увереност, че вие разбирате трудностите, с които се сблъскваме в работата си, и даже ви благодарих за това. Сега си признавам — излъгах ви. Аз знаех, че вие не ни уважавате нас, работещите в милицията, че пукнат грош не давате за нас. Може би такова ви е отношението само към мен? Сигурно ви изглеждам дебел и нелеп нескопосник? В петък пред очите ми разглеждахте снимката на вашия Серьожка и не го познахте. Вие никога не сте виждал племенника на вашия приятел Виноградов. Нещо повече — Виноградов не ви е чак такъв приятел, щом не е сметнал за нужно да сподели с вас, че същият този Серьожа, карайки пиян, е осакатил двама човека, за което е осъден. А вие ми се кълняхте, че е добро, сериозно момче. Знам, можете да ми възразите, че транспортното произшествие е нещастен случай, от който не са застраховани и най-порядъчните хора. При други обстоятелства бих се съгласил с вас. Но сега не става дума за това. Вие не само ме излъгахте миналия път. Вие решихте, че сте толкова изобретателен, а ние — толкова тъпи, че дори не сте си направил труда да го видите този Шумилин, когото лично сте напъхал в болницата, та да е по-далече от нас. Шумилин никога не е бил снажен красавец, никога не са го харесвали момичетата и вие, ако се придържаме към измислиците ви, би трябвало да знаете това. И аз искам, Виталий Евгениевич, да ми обясните защо го правите? Защо трупате лъжа след лъжа?