— Ако това не е разпит, аз си позволявам да се оттегля — хладно изрече Ковальов, ставайки.
— Почакайте! — рязко го спря Гордеев. — Още не съм свършил. Сергей Шумилин е бил осъден преди четири години на двадесет и четвърти май хиляда деветстотин осемдесет и осма година. Оттогава всяка година на тази дата срещу децата и внуците на свидетелите, дали показания в съда, са били извършвани престъпления. Тази година жертва е станала дъщерята на съдебния заседател Виталий Евгениевич Ковальов. Искам да отбележа, че от година на година престъпленията стават все по-жестоки — от побои до изнасилване. Остават семействата на съдията и втория заседател. Не ви ли става страшно, Виталий Евгениевич? Ако престъпленията са извършени от Шумилин, вие спасявате от наказателно преследване един опасен човек, който през следващата година може да извърши друго изнасилване, да не дава Господ, и убийство.
— Не искам да слушам тези глупости!
Ковальов се запъти към вратата, пребелял като платно.
— И още нещо! — извика му полковникът.
Той се обърна бавно, сякаш всяко движение му причиняваше непоносима болка.
— Разбрах, че е безполезно да призовавам гражданската ви съвест. Но спомнете си поне, че сте баща.
Едва мърдайки устни, Ковальов прошепна:
— Няма да ви дам Серьожа.
Работата по животоописанието на Ирина Филатова вървеше вдъхновено. Дима Захаров се беше преместил на „Петровка“ и двамата с Настя се бяха надвесили на един дълъг „чаршаф“, слепен от няколко листа, по дължината на който беше прекарана дебела, разграфена по години линия.
— Поне да знаехме от какво точно се интересува нашият клиент, дали от целия й живот или само от определен период — въздишаше Дима. — Колко излишен труд влагаме!
— Не бъди такъв мързеливец — смъмри го Настя.
— Ах-ах-ах, кой ми го казва! — насмешливо отвърна Захаров, протегна се и костите му изпукаха. — По-добре себе си виж, работливке. Бързоварчето, сейфът, пишещата машина — всичко ти е на една ръка разстояние, та да не би да ти се наложи да станеш. Мързи те даже до коша за боклук да отидеш и да си изпразниш пепелника.
Настя се разсмя.
— Вярно е. За моя мързел легенди се разказват. Но той не се разпростира над умствената ми дейност. Не се отклонявай, Захаров. Ние с теб сътворихме правдиви куплети. Сега и припева да измислим. Тук ще има припев — тя очерта с червен молив една точка от хронологичната линия, — тук и тук също.
— Защо точно тук? — попита Дима.
— Ами приеми, че така ми е хрумнало — уклончиво му отговори тя. — Не ти ли е все едно?
Разбира се, Анастасия Каменская не беше чак толкова недоверчива, колкото Колобок. Затова пък умееше да си прави сметката. Понеже нямаше възможност да провери твърдението на Захаров за мистериозния клиент, тя за всеки случай предвиди солиден „допуск за неискреност“ от страна на Дмитрий. Епизодите от живота на Филатова, които бе нарекла „правдиви куплети“, не съответстваха точно на действителността.
Съчинявайки „припева“, Настя през цялото време се стараеше неизменно да спазва две правила. Първо, измислените детайли не трябваше да изглеждат странни и несъответствуващи на Ирининия характера. И второ, те в никакъв случай не биваше да се окажат верни.
В разгара на „творчеството“ им звънна Доценко, който работеше по Интерпол.
— Анастасия Павловна, струва ми се, че надуших нещо. От началото на февруари Идзиковски разследва интересна група, свързана, от една страна, с карабахските бойци, а от друга — с Турция. Това са наши сънародници, работили дълго време в Близкия Изток и имащи там много познати. Но Интерпол си има работа само с информация, с чисто оперативна дейност те не се занимават. Във всеки случай Идзиковски твърди, че не е усетил никакъв натиск върху себе си и при това изобщо нищо не е споделял с Ирина.