Доста скоро Настя успя да установи още две неща. Първо, дробните числа означаваха проценти: с означение „П“ — от числото, записано в ред „Общо“, а с означение „Р“ — от числото в ред „ЗР“. И второ, в очертания с червен флумастер ред „2“ дробните числа удивително бързо се увеличаваха, което не се наблюдаваше в другите редове с изключение на ред „10“. Но този ред „10“ очевидно не привличаше вниманието на Филатова, тъй като не беше ограден.
Този лист никак не се хареса на Настя. Учудваше я небрежността на педантичната и скрупульозна Ирина, която, знаейки, че не може да разчита на паметта си, подробно бе надписвала всичките си разчети. Смущаваха я буквите „В“ и „Н“, тъй като я навеждаха на мисълта за някой си Владимир Николаевич, който съдейки по изписаната цяла страница от дневника й с неговото име, доста трайно беше обсебил мислите на Ирина. Но никой от приятелите или колегите й не беше споменал за него. Настя беше успяла да разбере логиката в разсъжденията и стила на работа на Филатова, затова много се обезпокои от този неочертан ред „10“. На фона на стабилните показатели в другите редове Ирина просто не би могла да не забележи рязката динамика. Но тя беше съсредоточила вниманието си само върху ред „2“. Защо?
Това листче не й даваше да заспи. Дълго се въртя в леглото, упреквайки се, че не е взела навреме приспивателно. Светещите цифри на часовника показваха вече четири часа, късно беше да гълта таблетки, защото трябваше скоро да се приготвя за работа. Стана, отвори хладилника и си наля в една висока чаша мартини. Настойката от пелин, която съдържаше напитката, й действаше по-добре от всякакви лекарства.
На сутринта, докато стоеше под душа и събуждаше мозъка си, превеждайки на всички европейски езици фразата „Във всичко трябва да има ред“, Настя машинално си отбеляза, че в някои от тях се употребяват различни думи в зависимост от това, какво искаш да кажеш: „какъв ред“ (например идеален) или „ред в какво“ (например в служебната йерархия)… Тя изскочи от банята, без да спира водата, пътьом се наметна с хавлията и като оставяше мокри следи, се втурна в стаята. Грабна „Наказателнопроцесуалния кодекс“, около половин минута го разлиства, след това радостно и звънко се разсмя. Ако в този момент до нея беше любознателната журналистка Лариса Лебедева със своя коронен въпрос „Как се досетихте?“, би й отговорила кратко и неразбираемо: „Редът в производството на криминални дела“.
На тръгване за работа Настя се погледна в огледалото.
— Бива си те, старице! Все още ставаш! Когато си щастлива, дори очите ти от белезникавосини стават лазурни — каза си гласно.
Виктор Алексеевич Гордеев пристигна на работа по-тъмен и от облак. Снощи жена му дълго бе разговаряла по телефона с баща си и се бе върнала в дневната разстроена.
— Татко не е на себе си — бе казала, сядайки на дивана до него, и нежно го беше погалила по рамото. — Отказали му. Миналата седмица всичко вървяло гладко и обещали да му дадат окончателен отговор в понеделник. В понеделник отложили за вторник, във вторник му обещали да му дадат отговор в сряда, но вече разговаряли хладно, а днес направо му заявили, че не могат да спонсорират центъра му. Татко не може да си намери място от яд, че точно с него, световноизвестния кардиолог, са се отнесли като с хлапе.
Андрей Григориевич Воронцов мечтаеше да създаде независим кардиологичен център като на офталмолога Фьодоров, но му трябваха спонсори, които да оказват финансова подкрепа първите година-две, докато центърът набере скорост. Неведнъж го бяха канили на работа в най-известните клиники и медицински центрове в чужбина, но той упорито отказваше с мотива, че здравето на неговите собствени съотечественици му е по-скъпо. Той бе лелеял в душата си този център, надявайки се да го открие в навечерието на седемдесетата си годишнина, беше намерил спонсори и по детски се беше радвал, че всичко се нарежда. И изведнъж…
— Почакай — бе се обърнал Гордеев към жена си, — нали му бяха обещали подкрепа от две места. Откъде са му отказали?
— Работата е там, че и от двете едновременно — тъжно беше отвърнала Надежда Андреевна.
— Баща ти сигурно е бесен?
— Не, отчаян е, а това е по-лошо. Дано не се разболее.
„И от двете едновременно! Виноградов не си е губил времето.“ Виктор Алексеевич нито за миг не се бе усъмнил, че е той.
Най-напред Гордеев позвъни на Самохин от пресцентъра, а след това на още някого, с помощта на когото — както се изразяваше — отделял правдата от истината. Дълго се лута из кабинета си, на няколко пъти се запътва към вратата, хваща дръжката й, но после, размисляйки, бързо се обръщаше и продължаваше безцелното си движение.