По някое време влезе Игор Лесников.
— Виктор Алексеевич, Голцов се обади от болницата. Наташа Ковальова…
— Какво? Какво се е случило?! — трепна полковникът.
— През нощта имала тежка истерична криза — плакала, мятала се, едва я успокоили. А днес проговорила.
— Тогава защо имаш такъв погребален вид?
— Баща й забранил да пускат при нея милиционери.
— Как така е забранил?! — кипна Гордеев. — Че кой е той? Да не е психиатър!
— Казал, че момичето е много слабо, за да дава показания. Припомняйки си психотравмиращата ситуация, можела да се изнерви и пак да се затвори в себе си. Той като баща не позволявал да се безпокои детето му. Майка й седяла неотлъчно до нея. С една дума — заключено отвсякъде. Голцов се опитал да го убеди, че трябва да получим поне най-общо описание на изнасилвана, а Ковальов се развикал из цялата болница, че е по-добре десет изнасилвача да останат на свобода, но да се запази здравето на детето му.
— Е, да, да — замислено закима полковникът. — Нека изнасилвачите да си живеят на свобода, нека да изнасилват и убиват чуждите деца, само неговото да остане здраво. Това са приказки за пред докторите и жена му. А в действителност с всички сили се мъчи да помогне на Виноградов, който пък няма да му остане длъжен. Ако Аверин стане премиер, на Ковальов ще му духнат под опашката и много му здраве. А ако не се провали, Виноградов сигурно вече му е избрал топло местенце в някоя руско-чуждестранна фирма. Да, Ковальов за никъде не е без Виноградов. На всичко е готов, само и само да му докаже своята преданост. Ама че отврат!
Гордеев решително блъсна очилата си и тежко отпусна длани върху бюрото.
— Върви, Игор, върши си работата. Дай ми два-три дни, след това можеш да правиш всичко, което сметнете със следователя за нужно. Аз ще ти се обадя, като стана готов. Върви. А, да, и кажи на Каменская да дойде при мен.
— Влизай, Анастасия — весело рече полковникът. — Разказвай.
— Какво ви е, Виктор Алексеевич? — учуди се Настя. — Да нямате някакъв празник?
— Нямам. Просто взех едно решение и се развеселих. Знаеш ли, никога не започвам да се бия пръв, а ако ми се наложи да отвръщам на удари, дълго се колебая. На стари години станах по-предпазлив. Но взема ли решение, сякаш камък ми пада от плещите. Какво става с Филатова? Къде са твоите „двеста“?
Настя разкаяно въздъхна. Това, което се канеше да каже, беше чудовищна дързост по отношение на началството, но затова обичаше Колобок, защото той я приемаше такава, каквато е.
— Трябва да отида до ГИЦ-а, Виктор Алексеевич.
— Е? Какъв е проблемът? — вдигна вежди Гордеев.
— Мързи ме.
Главният информационен център на МВР на Русия се намираше в разкошно многоетажно здание в „Нови Черьомушки“, доста далечко от „Петровка“.
— Ама че си калпазанка, Анастасия! — през смях рече полковникът. — Добре, възползвай се от доброто ми настроение. Ето ти един телефон, запиши си го…
— Ще го запомня.
— Това е номерът. Ще търсиш Елена Коновалова и ще й кажеш, че са обаждаш от мое име. На времето работех с баща й, Альона я знам от мъничка. Тя е чудесно момиче, ще направи всичко, каквото е по силите й. Разбира се, ако я помолиш учтиво. Та какво става с твоите „двеста“?
— Останаха два неизяснени въпроса. Единия от тях се надявам да реша с помощта на ГИЦ. Другият засега си остава висящ. Ако Филатова се е канела да пише монография, къде са й тогава работните материали? Сред нещата й не открих нито листче, което да има отношение към монографията. Никакви следи. А по план е трябвало през октомври да я предаде в редакцията на издателството, вече обсъдена и разпечатана „на бяло“.
— Добре, решавай си въпросите сама.
Гордеев замълча и засмука очилата си.
— Я ми кажи, Анастасия — внезапно попита той, — помниш ли какво беше отговорил губернаторът Старк на своя помощник Берден, когато той отказа да търси компромат срещу кристално честен съдия?
Без да се замисля и без никакво запъване Настя изрецитира:
— Човек е заченат в грях, роден е в мръсотия и пътят му минава от зловонната пеленка до смърдящия саван. Винаги има нещо.
— Браво! — възхити се Гордеев. — Ти да не би да знаеш целия роман наизуст?
— Не — усмихна се Настя. — Само тази фраза. Но и вие сте я запомнил. Явно имаме еднаква избирателност. На какво се чудя, нали работим на едно и също място.
— Вярно — съгласи се Виктор Алексеевич. — А сега, Стасенка, слушай ме внимателно. Виталий Евгениевич Ковальов ме обиди много. Лично мен. Освен това се отнесе пренебрежително към всички нас. Нещо повече, опитва се да укрие от правосъдието опасен престъпник. Част от вината за това може и да е наша. Не желаехме да задържаме Шумилин, докато не съберем убедителни доказателства. Винаги съм искал отделът ми да работи прецизно и честно, да не се караме нито със следователите, нито с прокурорите. През последните години на съвестта ни не лежи нито един задържан, когото се е наложило да освободят след седемдесет и два часа. Старал съм се в отдела да постъпват хора професионалисти и такива, които умеят да възприемат. Имали сме и много грешки, и гафове. Но главното ни достойнство е в това, че ние умеем навреме да видим тези грешки и гафове и без да се бавим, ги оправяме. Всички ние умеем критично да се отнасяме към това, което вършим, и безкрайно се опитваме да се самоопровергаем. Това е този стил на работа, за който дълги години съм се трепал и борил. И съм го извоювал. Затова нашият отдел е най-сплотеният. Затова ние никога не се караме помежду си. Това, което другите наричат критика, ние го наричаме взаимен самоанализ. Казвам ти всичко това не защото ти не го знаеш. Разбираш го може би по-добре и от мен самия. Но искам да почувстваш колко дълбоко ме обиди Ковальов, той обиди моята идея, моята рожба, моята голяма награда в този живот. Той се възползва от нашата професионална честност. Последния удар, след който взех решението, ми нанесе вчера. Нанесе го не на мен, а на моето семейство, на моя тъст, който не се натиска да се гуши с долари, като оперира западни милионери, а иска да лекува съгражданите си. Търпението ми свърши, Стасенка. Ето защо аз много разчитам на теб.