— А големи ли са хонорарите?
— Жълти стотинки. Но не е там работата! Направо е гадно, когато те вземат за боклук, за нищожество, на което могат да откраднат мислите, без дори да му благодарят, да не говорим за извинения. И знаете ли кое е най-интересното? Повечето от тези началници никак не са далеч от мисълта да получат кандидатска степен. Те самите, разбира се, не могат да си напишат дисертациите. Прикачат ги като съизследователи към някой мастит професор, който им ги написва срещу кашони с коняк, плодове от юг и почивка по морето. А след защитата тези новоизпечени кандидати още по-ревностно започват да си пробиват път в науката с мотива: „Аз самият съм кандидат на науките и знам не по-малко от вас.“ Смешно е, нали?
Дима си премълча. Той също би могъл откровено да разкаже на своята случайна спътничка, че повече от десет години бе работил в милицията и отношението на практиците там към милиционерската наука бе било точно такова, каквото го описваше тя. Би могъл да се оплаче от недалновидността на началниците си и от несправедливата си съдба. Би могъл да й разкаже, че като напусна милицията, отиде да работи в една частна фирма, занимаваща се с нещо, което твърде завоалирано се наричаше „търговска безопасност“. Техният разговор може би щеше да стане по-професионален и по-доверителен, сигурно щяха да намерят куп общи познати, може би дори щяха да си станат симпатични и тяхното запознанство да завърши по съвсем друг начин. Всичко можеше да стане. Но не стана. Дима Захаров си премълча.
Колата спря пред един светофар на кръстовище, залято от светлина.
— Знам какво си мислите сега — обади се жената. — Опитвате се да отгатнете имам ли пари или не.
— И стигнах до извода, че нямате — призна си Захаров, изненадан от такава откровеност.
— Почти сте прав. В себе си наистина нямам, но вкъщи имам. Така че не се притеснявайте — усмихна се тя. — Разбирам, че съдейки по външния ми вид, едва ли бихте си помислил, че живея в охолство.
След няколко минути наближиха милиционерската школа на улица „Волгин“.
— Сега наляво и пак наляво покрай сградата. Ето тук, до арката.
Покрай фасадата имаше широка градинка и Дима си помисли, че докато стигне до входа, пътничката му отново ще се измокри. Дожаля му за тази жена, която пътува в командировки, която никой не посреща и която по всичко личеше, че беше свикнала да разчита само на себе си.
— Ще се вмъкна под арката, по-близо е — предложи Захаров.
— Благодаря ви — признателно рече тя, отваряйки чантичката си. — Ще ви оставя паспорта си за гаранция, съгласен ли сте? Или, ако искате, качете се с мен.
— А не — промърмори Дима, — в днешно време нито за секунда не бива да изпускаш от очи колата си. Ще я обезкостят веднага. А да я заключвам, да смъквам огледалото, чистачките, после пак да ги слагам — дълга работа. По-добре си дайте паспорта.
— Няма да се бавя — обеща пътничката и слезе.
Дима обърна колата, така че да е готов да излезе изпод арката, изключи двигателя и изгаси фаровете. Седеше в затопленото купе, пушеше и си нахвърляше плановете за следващия ден. В десет трябваше да е на работа, в дванайсет и половина — да вземе Вера от училище и да я закара при баба й на вилата, да успее да се върне до пет, защото в пет и седемнадесет на Беларуската гара с влака Берлин-Москва пристигаше поредният смахнат клиент, наплашен от разговори за нарастването на престъпността в руската столица. Трябваше да откара клиента в хотела. Отсега не можеше да си планира вечерта, защото шефът му бе дал да разбере, че клиентът не е обикновен и освен лична охрана може да му потрябват услуги, както той се бе изразил, от информационен характер…
Дима си погледна часовника. Три без двадесет. Вече петнадесет минути я чакаше. Странно. Не приличаше на измамница, пък и паспорта си бе оставила. Парите си ли не можеше да намери? Или пък докато е била в командировка, съпругът пияница всичко е пропил? Или на мама глупачето е похарчило всичко за дъвки?
Прелисти паспорта й. Ирина Сергеевна Филатова, московчанка, снимката безспорно бе нейна, печат за сключен брак, печат за развод, адресна регистрация. Няма деца, записани в паспорта, значи няма такива.
Входната врата се отвори и на асфалта се очерта светъл правоъгълник. Дима тъкмо се канеше да смъкне стъклото, дори посегна към ръчката, но видя, че от входа излиза някакъв мъж. Колко трябваше още да я чака?! Отново отвори паспорта й на страницата с адресната регистрация, видя номера на апартамента и решително слезе от колата.