Такава неподправена болка, такава искрена тъга Настя никога не беше усещала в гласа на своя шеф.
— И губернаторът Уили Старк е бил прав — продължи Гордеев, — винаги има нещо. Аз не вярвам, че човек, който плюе на правосъдието, на чуждия живот, дори и на собственото си дете, може да живее честно. Не вярвам. И затова се надявам да намеря някакво средство, което да го спре. Но нито сили, нито време имаме да търсим това средство сами. Да не забравяме, че става въпрос за човек, занимаващ се с политика. А това означава, че той има врагове, или ако предпочиташ, да ги наречем политически противници, които отдавна са се въоръжили с необходимото ни средство и само чакат да удари часът. Просто така те няма да ни дадат оръжието си. Със сила не можем да им го вземем, никой вече не се страхува от нас. Остава само един изход. Надявам се, че ме разбра. Има един човек, който сигурно разполага с оръжието, което ни е необходимо срещу Ковальов. Това е сътрудникът в апарата на парламента Борис Василиевич Рудник.
Колобок не бе я излъгал. Когато издири по телефона Елена Коновалова, тя с готовност се съгласи да й помогне. Дори започна да я успокоява, понеже Настя се чувстваше неудобно от факта, че не бе сигурна какво точно й трябва.
— Разбирате ли, Лена, имам някакво число, но не ми е ясно какво означава. Мога само да предполагам. Струва ми се, че това е броят регистрирани престъпления. Но дори не знам в кой район.
— Голямо ли е числото? От колко цифри е? Да се опитаме да определим за град ли се отнася или за област.
Настя продиктува всички числа от ред „3“ за осемте години.
— Без съмнение, това е област — твърдо отсече Елена. — От градовете такива числа могат да се получат само в Москва и Санкт Петербург, но техните показатели ги помня наизуст, не са те. Почакайте за секунда. Имам в компютъра си данните за Русия по области за последните пет години, ей сега ще ги потърся.
Докато чакаше, Настя притисна с рамо слушалката към ухото си, наля от гарафата вода в керамичната чаша и започна да си приготвя кафе.
След няколко минути Елена се върна на телефона.
— Настя, за хиляда деветстотин осемдесет и седма, осемдесет и осма, осемдесет и девета и деветдесета година числата съвпадат. Отнасят се за Енска област. Искате ли някакви подробности или това ви е достатъчно?
Беше толкова неочаквано, че Настя трепна и част от врялото кафе се разля по ръката й и по бюрото.
Реши, че не е чула добре.
— Как така за Енска?!
— Какво има? — обезпокои се Елена. — Струва ви се невъзможно ли? Чакайте, ще проверя и за предните години.
— Много ли време ще ви отнеме?
Настя не усещаше болката от опарването, защото пожарът на нетърпението вече се разгаряше в главата й.
— Трябва да отида до архива, статистическите сборници се пазят там. Ще ми трябват петнадесет-двадесет минути.
— Леночка, страшно ми е неудобно, че ви затруднявам, но само да знаехте колко важно е това за мен!