— Няма нищо, Настя, дреболия. Разбира се, че ще проверя.
След двадесет минути Настя вече държеше в ръцете си данните за Енска област. Лена се оказа толкова любезна, че потърси още някои числа. Вече беше по-лесно, защото сега знаеха поне за коя област ставаше дума. След още два часа недописаният лист разкри на Настя Каменская всичките си тайни.
Юра Коротков нежно целуна Люда по рамото и започна да се облича. Никак не му се искаше да си тръгва, но не можеше да остане.
Нахлузвайки панталона си, притика фотьойла към прозореца и седна до дивана, на който тя лежеше.
— Слушай, Люся — изведнъж поде, — сигурна ли си, че Ирина не е спала с Павлов?
Людмила рязко надигна глава от възглавницата.
— Ира? С Павлов? Да не си се побъркал! Само човек, който изобщо не я познава, може да предположи такава глупост.
— Ами аз наистина не я познавам — меко рече Коротков. — Разбираш ли, Павлов твърди, че са били любовници и той едва ли не се е канел да се развежда.
— Глупости — уверено отвърна Люда. — Избий си го от главата.
— Твърди, че много е обичал Ирина — настоятелно продължаваше той. — Защо му е да лъже?
— Как ли пък не! — измърмори Людмила, Стана и се загъна с чаршафа като с индийско сари. — Много я бил обичал! Вчера бях в министерството, видях го с една хубавица. Да знаеш само как я гледаше!
Тя изразително завъртя очи.
— Не е минала и седмица, откакто погребахме Ира, а беше готов веднага да възседне тази кобилка.
Людмила ласкаво разроши косата му.
— Не си мъти мозъка, приятелче. Ирка беше влюбчива, но много, повтарям, много придирчива.
Юра хвана ръката й и я притисна към бузата си.
— Що за красавица беше онази? Някоя от министерството ли?
— Ако може да се съди по това, че заедно излязоха от залата след брифинга, сигурно е журналистка. Една такава набиваща се на очи, наперена. Ако работеше в министерството, нашите кавалери отдавна щяха да са я забелязали, а пък дамите ни щяха да са я оглозгали до кости. Искаш ли да хапнеш нещо?
— Искам. Когато човек се прибира в един часа през нощта, по-добре е тихичко да се съблече и да си легне, а не да трака съдове из кухнята и да буди сърдитата си жена.
Вече в антрето Юра каза:
— Люся, хайде да се оженим, като пораснат децата.
— Няма да ти стигне търпението — засмя се Людмила. — Но ще си помисля по въпроса.
Възложителя и Организатора вечеряха във валутната пицария „Пица-Хът“. Възложителя беше деловит и енергичен, а Организатора — разсеян и болезнено апатичен.
— Твоя човек не е пипал много чисто.
Такъв си му беше характерът на Възложителя — дори когато хвалеше или благодареше, винаги намираше повод за упрек, пък бил той и съвсем мъничък.
— Не е мой. Никога не съм го виждал. Всичко стана с посредници.
— Днес се навършват две седмици, и все още нищо. Или почти нищо. Да се надяваме, че се е разминало.
Възложителя ронеше кратки фрази и старателно дъвчеше горещата си пица.
— А картоните?
Организатора вдигна болните си очи, в които беше застинала безнадеждност. Разбира се, за Възложителя най-важен беше ръкописът и той можеше вече да се успокои, тъй като се бяха сдобили с него. А за Организатора значение имаха само картоните и дори не всичките, а само един от тях, на който с големи печатни букви беше изписана неговата фамилия. Боже Господи, какъв позор, какъв позор го очакваше, ако разберяха… Добре поне, че беше по стопанска алинея, можеше някак си да се отърве. Малко ли началници ги реабилитираха сега с мотива, че са изпреварили времето си. Стародубцев, например…
— А какво става с картоните? — повтори той.
Този въпрос не се хареса на Възложителя, който разбираше, че картоните са негов пропуск. Не биваше да забравя тази дреболия! Бе измъкнал делата от архива, а за картотеката си бе спомнил чак след няколко месеца. Онази кучка го беше подплашила с ксерокопията си, но как би могъл да е сигурен дали тя не лъжеше. Можеше и да няма никакви ксерокопия. За да се направят такива, най-малкото на ръка трябваше да се прерови целият масив от картони за период от няколко години. И това да стане без свидетели. Твърде сложно бе. Може би все пак това беше блъф. Но дори и да не беше, на Възложителя не му пукаше. Нека намерят тези ксерокопия, нека да стане скандал. Какво го засягаше? Най-важното бе, че скандалът нямаше да бъде по негова вина, нямаше да е заради ръкописа и първата вълна нямаше да тръгне от него. Само щяха да гонят този, дето духа. Нека тези преситени политикани сами си плащат старите сметки. Така че да вървят по дяволите картоните! В дома на Филатова Изпълнителя не бе ги намерил. Този, когото бяха подкупили да се разрови в сейфа и в бюрото й, също се бе върнал с празни ръце. Е, не съвсем с празни, бе донесъл ръкописа. Но ксерокопия не бе открил. Най-вероятно те не съществуваха.