— Бива си го нашият Рудник! Освен нас още двама независими го „пасат“. Голям е интересът към особата му!
— Само да не закъснеем, Стасенка. Рудник е отишъл на летището. Страхувам се, че се е наканил да отлети нанякъде. „Съгледвачите“ му обещаха да ми звъннат, като стане ясно какво смята да прави. Ако той отлети, целият ни план отива на кино. Ще се наложи да измисляме нещо друго. Нямаме време да го чакаме, докато се върне.
На вратата се почука и Коля Селуянов надникна.
— Защо чукаш? — нахвърли се срещу него Гордеев. — Колко пъти ще ти повтарям, че е неприлично да се чука на служебен кабинет. С това показваш съмненията си, че в кабинета може да става нещо по-така…
— И през ум не ми е минавало, Виктор Алексеевич. Съвсем машинално го направих — заоправдава се Селуянов. — Прекарах цял месец в почивна станция, а там, знаете, не може без почукване…
— Не му било минавало през ум — продължаваше да мърмори Колобок. — Заради такива като теб се плодят слуховете. Да ти е за последен път! Какво има?
— Дошъл е асистентът на Филатова, някаква папка е донесъл. Да я приема ли, или ще говорите с него?
Селуянов въпросително погледна към Настя, която веднага скочи.
— Аз ще отида, Виктор Алексеевич, нали може? Ако има нещо, ще си бъда в кабинета.
— Какво е това? — попита Настя, отваряйки дебелата зелена папка.
— Монографията на Ирина Сергеевна. Дисертацията ми е върху проблемите, третиращи показателите на престъпността, и тя ми даде да я прочета. В нея има много интересни разсъждения върху латентността.
Екземплярът беше много лош, най-вероятно четвъртото копие. Интересно къде ли бяха другите три?
— Отдавна ли ви я даде?
— Отдавна, малко след Нова година. Щях да я донеса по-рано, но си помислих, че вие имате първите екземпляри и този няма да ви трябва. А вчера разбрах, че ваш сътрудник се е интересувал от монографията на Ирина Сергеевна…
— Как се казвате?
— Антон.
— Много ми е приятно. Антон, не знаете ли случайно къде са останалите екземпляри. Ние не можахме да ги намерим.
— Как така? — искрено се учуди Антон. — Всичките бяха на едно място, в зелени папки, един върху друг. Ирина Сергеевна ги извади пред мен от сейфа. Каза ми, че първите три щели отидат в редакцията, а четвъртият не й трябвал и мога да го задържа толкова време, колкото ми е необходим. Защо не сте ги намерили?
Настя неопределено сви рамене.
— Антон, вие ходил ли сте някога в Енск?
— Разбира се — широко се усмихна той.
— А Ирина Сергеевна не ви ли е молила да й донесете статистическа справка за предварителното следствие?
Настя зададе въпроса си проформа, защото вече знаеше отговора. Но реакцията на Антон не й хареса. Той стана напрегнат като усетил опасността звяр.
— Е, Антон? Молила ли ви е, или не? Не си правете труда да лъжете, знам, че ви е молила. И знам дори числата, които сте й донесъл оттам. Погледнете. Тези ли са?
Настя му подаде листчето на Филатова. Антон го погледна с крайчеца на окото си и кимна.
— Защо ви е толкова неприятен този разговор? — меко го попита тя. — Това, което сте направил, не е нито противозаконно, нито неприлично.
Антон упорито мълчеше и гледаше някъде встрани.
— Добре, да оставим това — неочаквано отстъпи Настя. — Кога донесохте тези данни на Ирина Сергеевна?
— През август миналото лято — с явно облекчение отговори Антон.
— Спомнете си, моля ви, как точно се случи това. С какви думи ви отправи молбата си? Може би нещо ви е обяснила?
— Попита ме къде ще ходя в командировка в най-близко време. Отговорих й, че съм командирован в Кемерово. „Жалко — рече тя. — А не ви ли се отваря път за Енск?“ Казах й, че съм го планирал за ноември, но ако трябва, мога да разменя командировките, няма кой знае какво значение. И тогава тя ми каза, че ще ми бъде много задължена, ако замина първо за Енск, тъй като за работата й трябвали някакви статистически данни, които не могла да намери в Главния информационен център в Москва, а в зоналните центрове ги нямало. И ми обясни какви данни са й нужни. Това беше.
— Преди това Ирина Сергеевна говорила ли ви е за Енск?
— Чакайте да си помисля… Струва ми се, че не. Само веднъж ме попита те къде защитават.
— Какво правят? — не разбра Настя.
— Къде защитават дисертациите си по юридическите дисциплини жителите на Енск — търпеливо й поясни той.
— И къде?
— Или в Москва, или в Екатеринбург, в юридическия институт. Това й казах.
— И нищо друго?
— Нищо.
— Още един въпрос, Антон. Ирина Сергеевна споменавала ли е пред вас името Владимир Николаевич, когато е ставало въпрос за Енск?