— А аз?
— Какво ти?
Дима бавно целуна коляното й. Настя дори не шавна.
— Ти си много красива.
— Вече го каза. Все още не ми изневерява паметта.
— И пак ще ти го повторя.
— Защо?
— За да го запомниш.
— Аз го запомних.
— Но не ми повярва.
— Не.
— Защо избра точно този типаж? Да не би Павлов да обича рижите?
— Не знам — сви рамене Настя. — Просто видях една такава жена на улицата и много ми хареса. Изкопирах я.
— Кого още можеш да изкопираш?
— Когото си пожелая. Тренирам от много време. Хобито ми е такова — да сменям външността си. Мама често пътуваше в чужбина и ми носеше всякакви играчки.
— Какви играчки?
— Ами гримове, боя за коса, различни по цвят лещи. Останалото сама си го измислях. Учех се да си променям гласа, жестовете, походката. Чудесно отвлича.
— От какво те отвлича?
— От мислите за преходността на живота — засмя се тя. — Така че ако ме изгонят от милицията, няма да остана без работа. Ще отида в някое киностудио да озвучавам филми.
Дима се премести по близо до нея и сложи глава на коленете й.
— Щом имаш такива умения, защо не ги използваш?
Настя бавно вдигна безволно отпуснатата си ръка и зарови пръсти в косата му.
— Защо да мамя близките си. Каквато съм — такава.
— Мъжете щяха да вехнат по теб.
— Не ме вълнува.
— Защо? Нормалната жена би трябвало да се вълнува от това.
— Аз не съм нормална жена. Аз изобщо не съм жена. Аз съм компютър на два крака. Пък и нали все ще ме видят на какво приличам, като изляза от банята. И цялата им любов тутакси ще се изпари.
— Не се подценявай. Ти си нормална млада и красива жена. Само че ти липсва огън.
— Липсва ми — съгласи се Настя.
— Може би просто не искаш да го запалиш?
— Може би не искам. Престани да ме уговаряш. Страшно съм уморена. Нямам сили да стигна до банята, а ти ми говориш за силна страст. Ами просто я нямам, какво да направя.
— Искаш ли да ти помогна?
— За кое да ми помогнеш?
Настя отвори очи и внимателно се взря в Захаров.
— Да стигнеш до банята. Щом не притежаваш силна страст, това не би трябвало да те смущава.
— Помогни ми — отвърна тя и пак притвори уморено клепачи.
Дима отиде в банята, напълни ваната, наля във водата пенлив „Бадезан“ и се върна в стаята. Без да вдига Настя от фотьойла, внимателно свали миниполичката й, след това, стараейки се да не се докосва до тялото й, изхлузи тюркоазното й боди с презрамки.
— Господи, какви гърди имаш! — укорително поклати глава. — Трябва направо да се мразиш, щом криеш такава красота.
— Ами аз не се обичам.
Настя продължаваше да седи със затворени очи.
— А какво обичаш?
— Да решавам задачки.
Той с лекота я вдигна на ръце, отнесе я до ваната и внимателно я пусна вътре. От горещата вода Настя бързо се съвзе и бузите й поруменяха. Дима седна върху ръба на ваната и продължи с любопитство да разглежда измитото й лице.
— Колко пъти Павлов те е виждал в натурален вид?
— Два.
— И не се страхуваш, че може да те познае? Рисково момиче си.
— Няма никакъв риск. Почти е невъзможно някой да ме запомни. Аз съм никаква. Ето ти например ме познаваш от толкова години, но можеш ли да ме опишеш? Нямам нито една ярка черта.
— Кой ти е внушил, че си никаква? Или сама си го измисли?
— Пастрокът ми. Стана случайно. Бях на петнадесет. Той говореше по телефона и си мислеше, че не го чувам. Караше се на някого, че е изпратил твърде запомнящ се младеж. Тогава още работеше в следствието. И му каза: „Трябва да бъде като моята Аска. Никакъв. Сто пъти да минеш край него и пак да не го запомниш“. Аз, естествено, ревнах. Той разбра, че съм го чула, и започна да ме утешава. И тогава ми рече: „Лицето ти е като чист лист хартия. Върху него можеш да нарисуваш каквото си искаш. И нещо красиво, и нещо уродливо. Това е много рядък дар на природата, трябва да се научиш да го използваш“. Освен това, Димка, ние обикновено запомняме не чертите на лицето, а тена, мимиката, гласа, маниерите. Стига да имаш желание, това лесно можеш да го променяш. Така че повтарям, нямаше никакъв риск.
— И гласа си ли променяше, когато беше с Павлов?
— Разбира се.
— Кажи нещо, интересно ми е да чуя как си говорила с него.
С нисък глас, в който се усещаше англоезична интонация, Настя произнесе:
— Дмитрий Владимирович, струва ми се, че правите опити да ме прелъстите. Надявам се, че сте трезвомислещ човек и си давате сметка за пълната безнадеждност на вашето начинание.
Тя се плъзна надолу и бялата пяна я скри до брадичката.