Гордеев седна до телефона и набра някакъв номер. Мислено се упрекна, че злоупотребява с доброто отношение на човека, който му помагаше „да отдели правдата от истината“. След убийството на Филатова му звънеше вече за трети път, а преди се случваше цели месеци да не го потърси. Това не беше добре.
— Как сте със здравето, Степан Игнатиевич? — бодро запита, когато от другата страна на линията слушалката бе вдигната.
— Вижда се, че здравата те е втресло, Витя — чу се скърцащ старчески смях. — Не ме оставяш да си умра спокойно. Какво пак ти се стовари на главата?
— Господ да ме пази, Степан Игнатиевич, нищо не ми се е стоварило, реших просто да ви попитам как сте — излъга Гордеев и с ужас усети, че се изчервява.
— По телефона ли ще ме питаш, или искаш да те поканя на чаша чай? — ехидно се поинтересува Степан Игнатиевич.
— На чаша чай, ако бъдете така любезен.
— Тъй да бъде. Веднага ли да слагам чайника на котлона, или друг път ще ме навестиш?
— Слагайте го — решително каза Гордеев, поглеждайки си часовника. — Ей сега идвам.
Степан Игнатиевич Голубович някога беше учител на Гордеев, негов наставник и ангел пазител. Беше към осемдесетте, сърцето не само го пробождаше, а и му правеше лоши шеги понякога, краката не го слушаха и ръцете му трепереха. Живееше сам в уютна стаичка в едно от онези огромни комунални жилища, които все още се бяха запазили в центъра на Москва.
Голубович имаше грижовни деца, почтителни зетьове и снахи, обичливи внуци, но старецът категорично отказваше да се пресели при тях въпреки настойчивите им молби — живееха със семействата си далече от центъра, нямаха време често да навестяват баща си, а по-рядко да го правят, им беше неудобно, защото наистина си го обичаха. Степан Игнатиевич имаше добър характер и ако се бе преместил при сина си или при дъщерята, всички биха си отдъхнали. Но той беше неумолим.
„Няма да свикна с вашите привички — казваше им, — а и вие ще ми пречите.“
В какво ще му пречат децата и внуците, никой не знаеше, а самият Голубович никога не обясняваше.
На път към дома му Виктор Алексеевич купи от едно павилионче няколко шоколада „Сникерс“ и „Марс“. Той знаеше с какво да угоди на мърморливия старец, който беше запазил силната си памет и яснота на ума, но по отношение на гастрономичните си пристрастия се беше върнал в детството.
Гордеев бавно крачеше по нажежената от юнската горещина улица и мислено благодареше на съдбата за това, че го има Степан Игнатиевич, който не само знаеше много неща от различни области, но можеше и да ти подскаже откъде да получиш информацията, с която сам не разполага.
Когато го попита за Ковальов и Виноградов, старецът бе му казал:
„Спомняш ли си, Витя, как веднъж те помолих да помогнеш на един човек да си направи адресна регистрация? Аз вече се бях пенсионирал, а човекът току-що се беше върнал от затвора. Ти му помогна, за което съм ти благодарен. Но на теб този човек ти е още по-благодарен. Извинявай, но аз тогава не скрих от него кой му прави услугата. А паметта му е трайна, умее да цени доброто. И така, сега той работи в една кръчма, където шофьорите на служебни коли честичко си пийват. Събира чашите и ги мие, с една дума, за посетителите не е нищо повече от мебел. И си мисля, че той чува много интересни неща. А нали и шофьорите за своите шефове не са нищо повече от мебел, та пред тях шефовете не се притесняват, не си крият настроението и си водят разговорите. Намини при него, кажи му кой си, предай му много поздрави от мен. Иди, има какво да научиш от този човек.“
Наистина имаше. Но днес Виктор Алексеевич отиваше при Голубович по много деликатен въпрос. И ако не получеше отговор на този въпрос, нямаше откъде другаде да го получи. Голубович наистина беше съкровищница за информация, но източниците, откъдето я черпеше, бяха доста специфични. Веднъж преди много години той беше попитал Гордеев:
„Като излязат от затвора твоите „бивши“, идват ли честичко при теб с бутилка коняк?“
„Случва се“ — беше се усмихнал полковникът.
„Ето, виждаш ли? Ако това не се случваше, ти сега нямаше да седиш при мен и да пиеш чай. Защото щеше да бъдеш лош детектив и нямаше да има за какво да си приказвам с теб. А щом се отбиват, значи ненапразно съм ти набивал в главата уроци за живота. И при мен се отбиват. Само че аз много по-дълго от теб съм работил в милицията, а това значи, че и повече хора съм хванал и затворил, та затова за мен по-често се сещат. Но това е засега. Като се пенсионирам, на никого вече няма да му трябвам. Тогава ти ще бъдеш по-опитен и по-стар и при теб ще идват по-честичко, отколкото при мен.“