— Пак трябва да чакам до утре! Как мислиш, какво ще се случи?
— Я стига — махна с досада Павлов. — Не приемай на сериозно тези глупости.
— Това не са глупости, Сашенка, това е съвсем достоверен филм.
— Да не искаш да кажеш, че и твоите вечно ревящи „Богати“10 също е достоверен филм.
— Ще кажа. Ти нищо не разбираш! — започна да се сърди жена му. — Никой не твърди, че това е висше изкуство. Но тези филми учат хората как да постъпват правилно в сложни от морално-етична гледна точка ситуации. Те ни внушават една проста житейска истина — ако обичаш, не мисли, че любимият ти е по-лош или по-глупав от теб.
— Така, така — направи се на заинтересуван Павлов. — Нека да чуем.
— Не ме иронизирай, моля те. Откъде й идват всичките неприятности на Ракел? От това, че тя се страхува да каже истината на Антонио, смятайки, че няма да я разбере. Същото е и при Мариана. Тя също скрива истината от мъжа си не защото тази истина ще я опозори, а защото се страхува, че Луис Алберто няма да я разбере. Разбираш ли, те и двете са толкова умни и проницателни, че предварително знаят кой и какво ще си помисли за тях, макар че в аналогична ситуация не биха реагирали така. Тоест, те съзнават своята доброта и благородство, но не признават тези качества у своите любими мъже. А това е несправедливо. И двата филма ни го доказват. За хората трябва да съдиш по себе си, а не да им приписваш Бог знае какви подбуди. Ненапразно в Библията се казва: с каквато мяра мерите, с такава и на вас ще ви е премерено…
— А освен това казват още — вметна Павлов, като се протягаше, — че хората са различни и всеки си има свой вкус.
— Но, Саша, аз съвсем не ти говоря за това! — възмути се жена му. — Мъча се да ти обясня, че не бива да считаш човека, когото уважаваш, за по-глупав от теб. Нима не разбираш?
— Разбирам, разбирам — успокои я Александър Евгениевич. — Ще отида да поразходя кучето преди новините.
Сложи каишката на белезникавия бултериер с червени очи и излезе. Докато се разхождаше бавно из градинката в падащия прохладен здрач, Павлов се беше отдал на размисли и не чу веднага бързите стъпки зад гърба си.
— Александър Евгениевич!
Изненадан, разпозна гласа на Лебедева.
— Откъде изникнахте, Лариса? Какво правите тук?
— Вас търся — засмя се тя. — Отбих се в дома ви, но вашата съпруга ми каза, че разхождате кучето. Всичко е много просто. Исках да ви благодаря за Рудник. И както се полага между деловите хора, материализирах своята благодарност.
Лебедева измъкна от чантата си завита в хартия бутилка.
— Моля ви, Лариса, не си струваше, наистина… Много ми е неудобно — запротестира Павлов.
— Струва си, Александър Евгениевич, струва си. Извинете ме, че ви обезпокоих в извънработно време, но така е по-добре.
Нещо в интонацията й го накара да застане нащрек. Някакво лошо предчувствие го бодна под лъжичката. Протегна ръка и мълчаливо пое бутилката.
— Имам за вас още един подарък — продължи Лебедева. — В този плик е. Погледнете го, когато имате време, може да ви се стори интересно. А може би и не. Но ако ви заинтересува, бихме могли да вечеряме заедно утре. Ще ви звънна и вие ще ми кажете. По кое време да ви се обадя?
— Към пет — объркано произнесе Павлов, но веднага се стегна. — Не, почакайте, в пет може да ме няма. Към пет и половина.
— Разбрахме се, Александър Евгениевич — весело рече Лариса. — Ще ви телефонирам утре в седемнадесет и тридесет. Лека нощ.
Тя изчезна също така стремително, както се бе и появила. Павлов чу захлопване на автомобилна врата и бръмчене на двигател.
Като се отърси от изненадата, той се сети, че не е давал адреса си на Лариса. „Откъде ли го е намерила? Че и вкъщи е ходила. Нахалница! Сега ще трябва да се оправдавам пред жена си. Интересно, какво ли има в плика?“ Понечи да го отвори веднага, но мракът вече се бе сгъстил и нямаше да види нищо. Налагаше му се да почака, докато се прибере.
За негово учудване жена му не обели нито дума за Лариса.
— Някой да ме е търсил? — предпазливо попита Павлов.
— Никой — спокойно отговори тя. — Чакаш ли някого?
„Странно“ — помисли си Александър Евгениевич, влезе в хола, сложи си очилата и отвори плика. Отначало не можа да разбере какви са тия листи, забеляза само, че хартията не е луксозна, текстът трудно се четеше, а по полетата имаше бележки с черен химикал. Бяха четири листа и всяка страница отгоре беше номерирана — 24, 97 и 153. Последният лист нямаше номер. Това беше титулна страница на монографията „Криминология. Корупция. Власт“ — автор Ирина Сергеевна Филатова.