— Разбрах, другарю полковник. Искате да проверя самоличността й чрез централното адресно бюро. Ей сега ще го направим. — Игор отвори бележника си и се приготви да записва. — Диктувайте.
Павлов му издиктува всичко, което знаеше за Лариса Лебедева.
— А презимето?
— Не го знам — разпери ръце той.
Лесников набра някакъв телефонен номер, дълго изяснява нещо, водейки си бележки, уточнява, моли повторно да проверят, накрая остави слушалката и с огорчение рече:
— Трябва да ви разочаровам, другарю полковник. Или вие не сте доразбрал нещо, или тя ви е излъгала. Няма такава Лариса Лебедева сред жителите на Москва.
— Така си и мислех — въздъхна облекчено Павлов. — Много ви благодаря. Няма повече да ви задържам, Игор Валентинович. Предайте на Гордеев, че съм го търсил, но не съм го дочакал.
— Ще му предам. Довиждане.
Игор дълго стоя на прозореца, очаквайки фигурата на Павлов да се покаже във вътрешния двор. Едва след като се убеди, че той мина покрай часовоя и се запъти към колата си, избра един вътрешен номер.
— Всичко е наред, Виктор Алексеевич. Замина си.
— Браво — прозвуча кратък отговор отсреща.
Точно в 17,30 в кабинета на главния експерт Павлов иззвъня телефонът. Александър Евгениевич вдигна слушалката, без да бърза, любезно поздрави Лариса Лебедева и старателно избягвайки да спомене за предмета на взаимния им интерес, й предложи да вечерят в тихия ресторант „Таджикистан“, който се намираше на една пряка от спирка „Войковская“ на метрото. Ако шантажистката Лебедева беше напълно удовлетворена от тона на разговора и резултата от него, то на майора от милицията Каменская това не й се хареса много. Тя знаеше, че „Войковская“ е съвсем близо до Академията на МВР, в сградата на която се намираха няколко филиала на института — в това число и отделът, в който беше работила Филатова. Павлов явно целеше да провокира у нея страх да не бъде разпозната от някой от сътрудниците, които по това време си тръгваха от работа и на път за метрото минаваха край ресторанта. Това показваше, че измислената от Гордеев и Лесников комбинация не беше успяла да убеди напълно Павлов. В този момент Настя беше безкрайно благодарна на своя шеф, задето не й беше разрешил да разпитва колегите на Филатова в института. Впрочем те едва ли щяха да разпознаят Лариса Лебедева.
От началото на деловата вечеря беше изтекъл почти час, а събеседниците все още не пристъпваха към главния въпрос. Всеки от тях чакаше противника си да направи първата крачка, за да може да се ориентира по нея какви са намеренията му. Павлов злорадо предвкусваше как ще разобличи тази лъжкиня с приказчиците й за турскоезично детство и с фалшивите й документи. Настя пък си имаше своите съображения. Изготвеният от Володя Ларцев психологически портрет на Павлов й бе позволил да си изработи план, опирайки се на тезата му, че: „По принцип не се старае да мисли с един ход напред. След като държи в ръцете си коз, той е сигурен, че ще спечели играта. Ако разбере, че това изобщо не е коз, обърква се и дълго време не може да намери вярната линия. Не е критичен към себе си.“
На съседната маса двама мъже с ярко изразени скандинавски черти обсъждаха проблемите си. Единият от тях, красив флегматичен блондин, от време на време „бройкаше“ Лариса, което не остана незабелязано от Павлов.
— Онзи швед ви гледа като котка сметана — подсмихна се той.
— Датчанин — машинално го поправи Лебедева.
— Откъде знаете?
— Не знам, просто го чувам как говори.
— Вие знаете датски? — не скри учудването си Павлов.
— И датски също. И много други работи знам, Александър Евгениевич.
И така, първата крачка беше направена. В този момент Павлов изведнъж разбра какво го безпокоеше от самото начало на срещата им.
— Лариса, къде се дяна акцентът ви?
— Е, най-сетне — разсмя се тя. — Вие или не сте твърде наблюдателен, или сте безкрайно толерантен. Акцентът си го прибрах в гардероба за някой друг път. Засега не ми трябва…
— Искате да кажете, че…
— Именно, Александър Евгениевич. Евтина уловка, но вие се хванахте. И заедно със себе си повлякохте и вашия приятел Рудник. За всичко, което ми разказа, ще получа добри пари. Така че много съм ви благодарна.
— А животът със съпруга ви на Изток също ли е измислица?
— Разбира се.
— А майката туркиня?
— Александър Евгениевич — търпеливо започна Лебедева, — никога нищо нямаше да постигна, ако ви бях разказала истината за себе си. Нима не разбирате?
„Животът е пълен с изненади — рече си Настя. — През последните пет минути нито веднъж не излъгах. Говоря му чистата истина. И в същото време всичко това си е жива лъжа. Човек би могъл направо да откачи…“