Павлов мълчеше, без да сваля поглед от тлеещия край на цигарата си. Беше принуден да признае, че е права. Трябваше да вземе някакво решение, но преди това искаше да си изясни какво знае тя. Да й плати? А после? Сто и четиридесет хиляди щеше да намери, но каква бе гаранцията, че ще му се размине само с това. Ненапразно беше измислено правилото да не се плаща на изнудвачите. Ако се поддадеш и платиш веднъж, после цял живот ще ти висят на шията и ще те изнудват. А ако не й платеше? Само да знаеше на кого се кани да покаже ръкописа, ако откажеше да го купи. Би могъл да опита да плати само за информацията, а след това да решава според обстоятелствата. Ами ако го излъжеше? Как да провери дали е истина това, което ще му каже?
— Не мога да се доверя на думата ви — глухо изрече Павлов, без да вдига поглед. — Искам гаранции. Първо, трябва да бъда сигурен, че вие притежавате последния и единствен екземпляр на ръкописа, че не сте направила ксерокопия и че в бъдеще няма да ме изнудвате за пари. Второ, ако ви платя информацията за това, как е попаднал у вас ръкописът, искам да бъда сигурен, че ми казвате истината. И трето, искам гаранции, че тази информация ще я продадете само на мен.
— Големи претенции имате, Александър Евгениевич — усмихна се Лебедева. — Ще ви отговоря поред. Вие видяхте някои страници от ръкописа и се убедихте, че екземплярът е страшно блед. Дори и на най-добрия ксерокс от него не може да бъде направено копие. Що се отнася до гаранциите за достоверността на моята информация, то аз ви призовавам да използвате здравия си разум. Вече ви казах, че съм коректна. Ако постъпвах некоректно със своите контрагенти, ако нарушавах условията на сделките, отдавна да бях в затвора или на оня свят. За щастие още съм жива и свободна. Това удовлетворява ли ви?
— Не знам — въздъхна Павлов. — Не съм свикнал да разисквам такива проблеми. Трябва да помисля.
— Помислете — кимна тя. — Колко време ви е нужно? Ден? Два?
— Пет… Или по-добре — седмица. Все пак ако се реша на тази м-м-м… сделка, ще ми трябва време да уредя финансовия въпрос.
— Съгласна съм. Нека да бъде седмица. Но това е максимумът, който ви отпускам. Или плащате, или стоката отива при друг купувач.
— При кого? — не издържа Павлов.
— Гълъбче, та вие сте мошеник! — високо се изсмя Лариса. — Ако ви кажа на кого ще предложа стоката, веднага ще извлечете половината, ако не и цялата информация, която оценявам на петдесет хиляди. Да не възнамерявате да я получите безплатно? Знаете ли — добави сериозно тя, — струва ми се, че сме идеална двойка и се заслужаваме един друг. След като приключим преговорите, много е възможно да ви направя делово предложение за съвместна работа.
— Как си позволявате! — задъха се Павлов от негодувание.
— Недейте, Александър Евгениевич — меко каза Лариса, слагайки длан върху ръката му. — Нали ви предупредих, че се отнасям към работата си много сериозно. Аз не блъфирам. Никога. И щом ви казвам, че се заслужаваме един друг, значи имам своите основания за това. А за нивото на моя професионализъм можете да съдите по епизода с Рудник.
Павлов рязко издърпа ръката си.
— Как ще ви намеря?
— Ще ви звънна след седмица.
— А ако взема решение по-рано?
— Добре, ще позвъня след три дни. Мога и всеки ден да ви се обаждам, ако желаете. Само не правете детска градина, все едно няма да ви дам телефона си. И не се пресилвайте да търсите телефон с регистриращо устройство, ще ви се обаждам от уличен автомат.
Лариса говореше все така меко, гласът й беше нисък и потаен, а усмивката й — нежна и топла. Но Павлов имаше чувството, че ледени пръсти са се впили в гърлото му.
И седмицата започна да се точи — може би най-трудната в живота на Настя Каменская. Живеейки в чужд апартамент, лишена от възможността да води обичайния си начин на живот, тя се измъчваше от тревога и несигурност, умираше от страх всеки път, когато излезеше на улицата. С Гордеев разиграваха комбинацията, в резултат на която убиецът трябваше да се появи около Лариса или дома й. На мястото, където бе станало убийството на Филатова, експертът Зубов беше намерил някои улики, които не можеха да допринесат за откриването на убиеца, но биха позволили идентифицирането му. С други думи, ако хванеха поръчковия убиец, с помощта на уликите щяха точно да определят бил ли е този човек в дома на Филатова в нощта на убийството. Независимо от задържането на Дима Захаров на местопрестъплението, Зубов — вечно намръщен, мълчалив и невероятно инатест, неподдаващ се нито на внушение, нито на уговорки — реагирал на топлия чайник по единствения възможен начин: ако някой предварително е чакал убитата, трябва да се намерят следи от това чакане. Малките горни прозорчета в жилището на Филатова били отворени, но минало съвсем малко време след излизането на убиеца. С опитно око Зубов огледал стаята, многогодишната практика му подсказвала, че ако все пак нещо е останало, то това най-вероятно са миризми, микрочастици от кожа и косми, попаднали в мъхестата тъкан по горната част на облегалката на фотьойла. Тези микрочастици не принадлежали нито на Ирина, нито на баща й.