Запаметявайки шестте прякора, които бе получила от шефа си, Настя се разхожда безцелно известно време по стаите, а после се зае да си създава работно място: чиста маса в кухнята, силно кафе, цигари, шест листа със заглавия, които на пръв поглед нищо не означаваха.
Отпи от кафето си и притвори очи. „Хирург… Карден… Обича да се облича с модерни дрехи? Или самият той е художник моделиер? Бурят… По месторождението? По външността? Блек. Нищо не ми идва на ум. Набор от звуци или в превод от някакъв език има смисъл? Италианец… Прилича на известен киноактьор? Учил е италиански? Темпераментен брюнет, но не от кавказки тип?“
Настя методично си повтаряше неразбираемите прякори, сваляше пласт след пласт възможните обяснения и асоциации, започвайки от най-повърхностните и свършвайки с абсолютно алогичните, нямащи никакъв смисъл. В един момент усети познатия хлад в стомаха, но не успя да установи в отговор на каква мисъл бе възникнал. След няколко минути всичко се повтори, обаче Настя пак не успя да фиксира мисълта си. Това дори не беше мисъл, а мимолетно движение на подсъзнателно ниво. Започна да се дразни. Чуждата обстановка и принудителното преселване нарушаваха всичките й планове. Гърбът я болеше, а нейният добричък Льоша го нямаше да й помогне. Не си доспиваше, нервничеше, чувстваше се зле — и ето го резултатът. Не беше в състояние да реши аналитичната задача. Всъщност работата не беше в това, че не може да реши задачата — на света имаше и много други задачи, които Настя Каменская не беше в състояние да реши — а в това, че решение имаше, беше сигурна, усещаше го по познатите спазми в стомаха си, но за пръв път в живота не й се удаваше да го измъкне на нивото на съзнанието си и да го формулира. Изглежда наистина не я биваше за оперативна работа, щом в условията на физически дискомфорт мозъкът й буквално отказваше да действа. Ненапразно колегите й се подиграваха и злобееха зад гърба й. Сигурно всеки би могъл да работи като нея, седнал спокойно в кабинета си. А ето, че щом й се наложи да поработи като всички оперативни работници, не можеше да направи нищо. Всичко беше безсмислено. Всичко бе напразно. Щеше да провали цялата операция. Колко усилия отиваха на вятъра…
Настя сви колене към гърдите си, опря чело на тях и горчиво заплака. Майорът от милицията Каменская седеше в чуждата кухня в твърде фриволно неглиже, което в случай на посещение трябваше да подчертае дългите й крака, и оплакваше своята работа в криминалното следствие, готова още утре да признае, че не може да се справя със задачите си.
Внезапно сякаш някой я докосна с вълшебна пръчка и сълзите й пресъхнаха. Размазвайки по лицето си потеклия грим, Настя бързо отиде в една от стаите и мълчаливо започна да се взира в полиците по стените. Внимателно и подробно разгледа всичко, което имаше на тях — книги, дреболии, снимки — неща, които обикновено се слагаха на такива места. После се намръщи, пое си няколко пъти дълбоко въздух и рязко го изпусна, за да спре треперенето на ръцете си и сърцебиенето.
Приближи се до телефона.
— Виктор Алексеевич, ключовете ми у вас ли са? Нека някой да отвори моя сейф, на долното рафтче са снимките от жилището на Филатова.
Докато чакаше да й позвънят, още веднъж огледа библиотеката на Гордеев-младши, търсейки някаква енциклопедия. Не намери нищо подходящо, но за щастие имаше много книги по древна история. Като ги прелисти набързо, Настя се спря на първи том от „История на Франция“, намери страницата, която й трябваше, и седна до телефона. Когато й се обади Миша Доценко, зададе му само няколко въпроса, на които той отговори, гледайки една от снимките. Сега Настя вече знаеше кой от шестимата може да е бил в жилището на Филатова. Сигурна бе, че не греши. Вдигна слушалката и телефонира на Гордеев.
Гордеев слезе на спирка „Трудовая“ и тръгна не по насипаната с чакъл алея, която като дъга опасваше вилното селище, а по едва забележима пътечка, обрасла с трева. Вилите в тази зона бяха известни, „генералски“, разположени върху обширни терени, където освен зеленчуковите градини имаше малки горички и тенискортове.
Виктор Алексеевич отвори портичката и покорно се спря, очаквайки появата на стопанина. Той добре познаваше вилата и знаеше, че ако влезе без знанието и поканата на домакина, ще му се наложи да се срещне най-напред с един породист доберман, а после — с докторите, че и със самия Господ Бог. Виждайки показалата се на верандата позната побеляла глава, Гордеев навреме се сдържа да не му махне с ръка — кучето не обичаше и това — и тихичко, пак съобразявайки се с нрава на добермана, извика: