— Евсей Илич! Аз съм, Гордеев!
Възрастният мъж бавно слезе по стълбичките и се запъти към госта. Като се приближи, изненадано проточи:
— Я виж ти, наистина си Гордеев! Защо си дошъл? Нали се разбрахме, че докато не събереш цял вагон доказателства срещу мен, кракът ти да не е стъпил тук. Събра ли?
— Не — призна си полковникът.
— Омитай се тогава! — твърдо отсече Евсей Илич и се накани да се прибере.
— Дойдох да си върна дълга.
Евсей Илич се спря и бавно, много бавно се обърна.
— Не съм ти давал нищо, Гордеев. Казах ти — омитай се.
— Спасихте ми момчето.
— В такъв случай той ми е задължен, не ти. С теб нямам никакво вземане-даване, Колобок. И няма да имам.
Това пренебрежително „Колобок“, излязло от устата на Евсей Илич, сякаш с лайняна длан зашлеви плесница на Гордеев. Лепнали му бяха този прякор преди много години, но дори и старият Голубович никога не го наричаше така в очите. А ето че този снажен, с цяла глава по-висок от Гордеев, як въпреки годините си, професионален престъпник Евсей Илич Дорман, нееднократно осъждан в младостта си, а през последните десет години официално оттеглил се на заслужена почивка, си го позволяваше. Дорман беше извършил много глупости и грешки, но към шестдесетата си година беше стигнал до извода, че трябва да стои далеч от милицията. Това беше неговата официална „доктрина“, но на никого не поясни дали се е научил да живее, без да нарушава закона, или се е научил да пристъпва законите така, че да продължава да си живее спокойно. Миналата година на вилата му момчета на Гордеев провеждаха акция за задържане на двама въоръжени престъпници и Дорман, поддавайки се на някакъв внезапен и необясним порив, беше спасил Юра Коротков от сигурна смърт. Гордеев, който лично ръководеше задържането, вече мислено се беше простил с Юра, разбирайки, че жив няма да се измъкне. Тогава Дорман с лекота беше доказал своята неосведоменост за дейността на престъпниците, не можаха да му лепнат обвинение за укривателство, пък и честно казано, отчитайки помощта му за спасяването на Коротков, не се стараеха чак толкова.
Гордеев познаваше Дорман от дълги години, отношенията им бяха сложни и напомняха повече дружелюбна война, отколкото войнствен мир.
— Почакайте, Евсей Илич — почти безнадеждно изрече полковникът. — Не е честно.
— Така ли?
Дорман се върна при него.
— Интересно. Да не си дошъл да дискутираме на философско-етични теми.
— Връзвате ми ръцете — твърдо и уверено каза Гордеев.
Това беше шанс да заинтригува Дорман, понеже към въпросите за честта той се отнасяше с някаква болезнена чувствителност.
— Прекрасно разбирате, че момчето, на което спасихте живота, никога няма да ви уличи в нищо. Много млад е още, няма да му стигнат силите. А аз мога, стига да поискам. Но как да го направя, като съм ви задължен? Аз бях разработил плана за задържането, аз ръководех акцията, в която то едва не загина — моя си е вината, моя си е грешката, мое е недоглеждането. Ако се беше случило непоправимото, цял живот нямаше да си го простя, до гроб щях да се измъчвам. Вие ме избавихте от това, помогнахте ми и се чувствам ваш длъжник. Не искате да говорите с мен? Това значи, че аз никога няма да мога да събера цял вагон доказателства срещу вас. Съвестта ми няма да го позволи. Може и грешно да съм устроен, но съм си такъв. И какво? По-рано воювахме честно — вашият майсторлък срещу моя. А сега? Вашата хитрост срещу моята съвест?
Монологът излезе убедителен и Евсей Илич омекна. Щракна с пръсти да успокои кучето, което Гордеев нито виждаше, нито чуваше, и с подканващ жест поведе госта си към вилата, потънала в разкошни цветни лехи. Дорман не обичаше физическия труд, не признаваше „ровенето в земята“, имаше си достатъчно пари, за да си купува плодове и зеленчуци от пазара, а на вилата си, където живееше през цялата година, отглеждаше само цветя, които обичаше още от детските си години. Е, за тях се грижеше една жена от селото, тъй като Дорман беше мързелив, но пък обичаше красотата и беше готов да си плаща за нея.
Седнаха на просторната веранда край голяма кръгла маса и той сухо каза:
— Не съм те канил на гости, затова няма да ти предложа чай. Говори.
— През нощта срещу тринадесети юни в Москва беше убита една жена, сътрудник на милицията. Убийството беше замаскирано като нещастен случай, токов удар. Но беше замаскирано неумело, грубо, просто очевадно. Убиецът беше оставил много следи. Нещо повече, пренебрегвайки всякаква предпазливост, беше допуснал да го видят. Имаме свидетел, който е готов да го разпознае. Но най-важното е, че този убиец е станал бъбрив. Остарява и нервите му не издържат. Вече ни е известен прякорът му — Гала. Живее в Ленинград, тоест Санкт Петербург. Не знам за кого тази информация може да се окаже полезна, пък и не искам да знам. Но съм сигурен, че ще се намерят хора, които ще ви бъдат благодарни, ако ги предупредите, че Гала вече си е изпял песента, губи си квалификацията и предпазливостта. През всичките тези години за пръв път е възбудено углавно дело по убийство, извършено от него, затова ще го търсят, докато го намерят, и ще му лепнат всичко, което е оставил на местопрестъплението. В случая виждам два изхода. Или да ни се даде възможност да приключим делото, разполагайки с убиец и сигурни доказателства срещу него, като по този начин ще спасим Гала, или да ни предадете Гала с най-малки загуби за вас. Това е.