— Навърших стаж. Мога да напусна.
— И не напускаш? Какво пък, уважавам решението ти. Макар че на мен самия, както се досещаш, би ми било далеч по-спокойно, ако се пенсионираш. Искаш ли да ти кажа истината, Гордеев? Страх ме е от теб. От всички ченгета, които съм срещал през живота си, само ти ми се опираш. Като си идеш, ще си отдъхна. Може пък на стари години да извърша престъплението на века — голямо, красиво, изящно. Защо се смееш?
Дорман лукаво се подсмихна и си сипа още сладко.
— Мислиш си, че съвсем съм откачил? Може пък да ми се е приискала слава. Всички да казват: не можем да се мерим със стареца Дорман. Добре де, шегувам се. Ще си доживея животеца кротко.
— Направи ми тази услуга — шеговито рече Виктор Алексеевич.
Пътувайки към Москва в мръсната, полутъмна електричка със счупени стъкла и съдрани седалки, Гордеев си мислеше за казаното от Дорман. Ако следваше неговата логика, излизаше, че той би могъл да хване само този престъпник, когото му разрешат да хване. А не бе ли така в действителност? Звучеше чудовищно, но нищо не го опровергаваше. Примери колкото щеш. Мислеше си също, че добре бе направил, когато през 1987 г. бе започнал да изработва свой стил на ръководство в отдела. Още щом се заприказва за правова държава, той вече знаеше какво ще стане. Без да са успели да усвоят идеите, ще бързат да ги прилагат на практика. Време за натрупване на опит нямаше. А трябваше първо да се подготви ново поколение учители и да им се даде време да си обучат учениците — поне двадесет години бяха необходими. Тогава бе решил, че щом не можеше да има петнадесет детектива, може да има петнадесет талантливи човека, но всеки с различен талант. За да се получи накрая един добър професионален екип.
Полковник Гордеев не можеше да търпи определението „универсален“. Той считаше, че тази дума няма никаква стойност и изобщо всичко универсално си е една голяма лъжа. От друга страна, беше твърдо убеден, че добър началник е не този, у когото всички хора от отдела работят еднакво добре, а този, при когото всеки се занимава с това, което умее да върши най-добре, и така допринася много повече за общата работа. По онова време Гордеев беше подложен на унищожителна критика и гонения заради тези си възгледи, но колкото по-силно го удряха, той също като гумена топчица — по-високо подскачаше. Сам набираше сътрудниците си, всички бяха с добра школовка и притежаваха някакъв талант, който работеше за благото на целия отдел. Коля Селуянов например притежаваше удивителна зрителна памет, запомняше лица и маршрути мигновено и задълго. Освен това в детските си години беше мечтал да стане строител — кой знае защо именно строител, а не архитект — познаваше Москва като дланта си, с всичките й затънтени дворчета и улички. Миша Доценко пък по всеобщо признание беше незаменим в работата със свидетелите, особено когато се налагаше да накара човек да си спомни нещо или да раздели това, което наистина се е случило, от това, което му се е сторило. Володя Ларцев беше психолог по образование, при това високо квалифициран, а милиционерската наука я изучаваше, така да се каже, в движение.
Този своеобразен подход при окомплектоването на отдела позволи на Гордеев да започне да се учи, както той се изразяваше, „да живее в условията на правовата държава“, тоест да издирва престъпниците и да намира доказателства, без да прилага старите изпитани методи, чието сплашващо въздействие беше добре известно. Към тях спадаха и физическото въздействие, и задържането в килия, и разни други подобни. Без използването на такива методи беше станало невероятно трудно да се работи, но затова пък сътрудниците му започнаха прекрасно да се разбират със следователите и прокурорите, които нямаше за какво да се хванат. Гордеев знаеше, че в очите на много хора изглежда смешен, че усилията му предизвикват у тях само раздразнение и недоумение. Разбираше, че е в положението на грохнал кон, когото не убиват само защото все още кой знае как успява да дава добри резултати и да разкрива престъпления. Такова отношение беше унизително и Колобок нерядко бе изживявал моменти на дълбоко унижение и отчаяние. Но той знаеше, че ще настъпи утре и неговите идеи ще докажат правотата си. И дори това утре да дойдеше чак след три години, след пет, даже след десет, неговите момчета, неговите сътрудници, които с толкова любов и внимание беше подбрал, пак щяха да умеят да работят и да бъдат професионалисти. Само да издържат, само да не се разбягат, както бе предрекъл Дорман. Още година-две и вече би могъл да остави отдела на своя заместник. Имаше още двама човека, които можеха да го заменят. Само да им стигнеха силите да изтърпят сегашния гладен период на отчаяние и безнадеждност. Пък и още поне мъничко да се понаучеха…