— Но нали не само той е спал с теб, а и ти с него. Също от интерес?
— Толкова ли е важно за теб? Не ми слагай захар.
— Важно е. Опитвам се да разбера себе си. Не се сърди, Ася. Нека да поговорим за това, моля те.
— В такъв случай хайде да поговорим за теб.
Но не можаха да поговорят. Отново позвъни Гордеев.
— Анастасия, предупредиха ли те, че цялото жилище е претъпкано с микрофони?
— Не. Защо?
— За да не хукваме през глава и да задържаме всеки, който прекрачи прага ти. Може отначало само да те проверяват. Разбра ли?
— Да.
Настя бавно си допи чая, остави чашката в чинийката и високо и ясно изрече:
— Благодаря ви, другари, за благородството. Обещавам повече да не ви смущавам.
— Какво те прихваща? — учуди се Коротков. — Да не си бутнала масло?
Тя се разсмя с цяло гърло.
— Те ни слушат. Представяш ли си? И веднага са съобщили на Колобок за нашия поверителен разговор. А аз го нарекох стар дърдорко и интригант! Напразно ме предупреди. Сега трябва да внимавам за всяка дума.
— Глупости. Така е по-добре за работата.
— За коя работа? Ако Гала дойде да ме убива, няма да се занимава с устни коментари. Мълчешком ще си свърши работата и ще си иде.
— Мълчанието също е сигнал. Не си мисли, че всички са глупаци.
— Аз не си и мисля… — изведнъж изхлипа Настя. — Страх ме е, Юрка, ужасно ме е страх. Господи, само ако знаеше колко ми е страшно!
Прекараха нощта без сън, вслушвайки се в шумовете откъм стълбището, стряскайки се всеки път, когато асансьорът заработеше. На сутринта Коротков си тръгна.
През целия ден никой не позвъни на вратата, никой не разпитва съседите къде живее Лариса Лебедева. Настя излиза до магазина, купи си хляб и мляко и веднага се върна. Гордеев категорично й беше наредил да не се задържа дълго навън, защото кой знае какъв нещастен случай можеше да измисли убиецът. Квартирата беше под непрекъснато наблюдение, но на улицата не можеха да гарантират нейната безопасност.
Когато Настя се върна от магазина, на Гордеев му съобщиха, че няма „опашка“. Никой не се появи нито през този, нито през следващия ден. Гала не проявяваше интерес към шантажистката. Операцията беше пред провал. Изглежда не бяха улучили „ваксата“.
Гала беше достатъчно съобразителен и разбра, че телефонният номер, на който бе позвънил на възложителя, не беше нито домашният му, нито служебният. Той се отби в два-три магазина край жилището на Павлов и се убеди, че районът е към съвсем друга АТЦ. А цифрите, с които започваха телефоните в Министерството на вътрешните работи, ги знаеше наизуст.
Гала позвъни, чу телефонния секретар, остави кратко съобщение:
— Ще се обадя в двадесет и два и петнадесет — и окачи слушалката.
Останалото беше въпрос на техника — да проследи възложителя от местоработата до дома му и до апартамента, откъдето се обаждаше. С това Гала се справи лесно. Павлов натисна входния звънец, а не си отключи сам, което вдъхна на убиеца увереност, че действа правилно. Точно в 22,15 се обади от близкия автомат, съобщи, че всичко е готово, договориха се за предаването на хонорара, а после изчака Павлов да си тръгне. Внимателно се огледа наоколо. Сградата, в която се канеше да влезе, се намираше точно на „Садовое кольцо“ до Куркската гара. Доста оживено място, сигурно и в сградата не бе по-спокойно. Какво пък, още по-добре.
Гала безшумно се изкачи по стълбите — в отговорни моменти не си позволяваше да използва асансьор, защото можеше да заседне и да наруши плановете му. Постоя пред вратата, помисли още малко и после решително натисна бутона на звънеца.
— Кой е? — почти веднага се дочу глас зад вратата.
Явно домакинът още не си беше легнал.
— Полковник Павлов ме изпраща.
— Какво искате?
Мъжът имаше лек кавказки акцент. „Сигурно това е Ариф“ — рече си Гала.
— Отворете, ако обичате. Гласът ми е записан на телефонния секретар, можете да проверите. Точно в двадесет и два и петнадесет разговарях с полковника по телефона. Той ми даде адреса ви и ме праща да обсъдим някои подробности.
— Изчакайте.
Стъпките се отдалечиха. След известно време ключалката изщрака. С мълниеносно движение Гала блъсна мъжа в антрето и затръшна вратата. Преди да се опомни, с едната си ръка го стисна за гърлото, а с другата го сграбчи отзад за косата.
— Ти ли си Ариф?
— Да — изстена той.
— Знаеш ли кой съм?
— Да.
— Още по-добре. Разказвай, бързо.
— Какво да разказвам? — изхриптя Ариф.
— Каква игра играе твоят полковник? Засега ще те държа така, но може да стане и по-лошо. Искаш ли да те заболи?