— Пуснете ме, ще се задуша…
— Ще потърпиш. Е?
— Нищо не знам. Пуснете ме.
— Слушай ме внимателно, Ариф. Знаеш кой съм. Имаш два варианта. Или да умреш веднага, или аз да те отърва от полковника, а ти като отплата да ми помогнеш да изчезна. Ще идем там, където е войната, сигурно имаш приятели и роднини. Там няма да ни намерят. Ще говориш ли?
— Ще говоря, само ме пуснете.
— Не. Казвай.
Ариф Муртазов искаше да живее. Затова му се наложи да избира — или да живее в спокойната Москва, но близо до Павлов, или във воюващия Карабах, но без него. С всеки изминал ден Павлов ставаше все по-голямо бреме и все по-опасен за Ариф, искаше все повече пари, сега пък го въвличаше във второ убийство, а това никак не му харесваше. През последните два дни много бе мислил по този въпрос. Ариф се занимаваше с бизнес — в миналото незаконен, днес вече напълно легален — но именно бизнес, а не „мокра работа“. Категорично не искаше да се забърква в убийства.
Често си мислеше, че алчността е най-големият грях. На Павлов му досвидяха парите, излъга момичето и виж какви големи неприятности си докара. Нима си струваше заради тези нещастни десет хиляди? А Ариф се беше поддал на този непростим грях, беше се зарадвал, когато Павлов му каза, че за прекратяване на криминалното дело може да не плаща с пари, а да си го заслужи с вяра и искреност, да се разплати с преданост и взаимопомощ, пък парите — те са си пари, щом трябва да се плаща — никога не е късно. Павлов вече беше му изсмукал толкова пари, че щяха да му стигнат не за едно, а за десет углавни дела. И го използваше като момче за всичко.
Впрочем Ариф вече беше взел решение и оставаше да направи само последната крачка. Не се съмняваше, че гостът му ще изпълни заплахата си, но тогава нямаше да може да стигне до Павлов, дори и да му разкажеше всичко. Даже случайната смърт на Ариф щеше да бъде сигнал за опасност за Павлов и той веднага щеше да вземе мерки. Значи поне засега имаше шанс да остане жив.
И Ариф разказа всичко: за дисертацията на Филатова, за Енск, за картоните.
— А защо трябва да премахна журналистката?
— Тя знае нещо. Шантажира го с ръкописа.
— Ръкописът не е улика за убийството. Какво точно знае тя? Защо твоят полковник се страхува от нея?
— Не знам. Наистина не знам. Той мисли, че тя знае всичко.
— А ти какво мислиш? Опасна ли е наистина?
— Кълна се, че повече нищо не знам! Той не ми се доверява. Нарежда ми и аз изпълнявам. Задължен съм му.
— Ние всички сме задължени един на друг. Значи той те спаси от един затвор, за да те натика в друг. За съучастие в две убийства ще ти лепнат повече, отколкото за твоето вонящо злато. Съгласен ли си?
— Да. Пуснете ме.
— Рано е. Не си ми казал още всичко. Какви нареждания ти е давал след убийството на Филатова?
— Да отида на погребението и да слушам какво си говорят там.
— Друго?
— Да събера сведения за Филатова.
— Преди убийството?
— И отпреди и след това, когато заведоха дело.
— Защо?
— Искаше да се представи за неин стар любовник.
— И направи ли го?
— Да.
— Още какво?
— Да следя една жена от криминалното. За всеки случай.
— Каква жена?
— Анастасия Павлова Каменская. Казват, че била много ловка и съобразителна. Павлов се страхуваше от нея, искаше да провери дали не можем да я уличим в нещо.
— И уличихте ли я?
— Тя излезе в отпуска.
— Значи нищо не е открила. Ако беше заподозряна нещо, нямаше да излезе в отпуска.
— И ние така решихме.
— Но тя както е излязла, така и ще се върне. Тъкмо ще успее за второто убийство. Помислихте ли за това?
— Не. Тогава още я нямаше шантажистката. Мислехме си, че е обикновена журналистка.
— Добре. Та какво представлява тази Каменская?
— Нищо особено. Обикновена, незабележима. Една такава никаква. Не се забърква с мъже. Пък и никой няма да й се навие.
— Омъжена ли е?
— Не и не е била. Няма деца. Живее сама.
— Изгодна партия — измърмори Гала. — Кажи ми още веднъж защо Павлов се страхува от нея.
— Той си има свои хора на „Петровка“, които са му разказвали, че тя е уникум, разплитала и най-завързаните дела.
— Защо още не е разплела това дело, щом е такъв уникум?
— Павлов й мъти мозъка. Лично ходи при нея.
Гала усети, че нещата не се стиковат. Ако Каменская е толкова умна, Павлов никога няма да може да й размъти мозъка. За тази цел би трябвало той да е много по-умен от нея. А Павлов е глупак, много хитър и самоуверен, но все пак глупак — в това Гала се беше убедил. Значи би могло и да няма никаква феноменална Каменская, а това да са си бабини деветини, само че с каква цел? Следователно Павлов крие нещо от приятелчето си Ариф. Интересно кой кого е излъгал? Павлов ли е излъгал Ариф? Или тази Каменская ловко е измамила Павлов? Така или иначе, делото за убийството на Филатова трябваше да бъде спряно. На всяка цена. Гала не биваше да допусне да го търси милицията. А ако полковник Павлов е толкова глупав, че се е оставил една жена, па макар и от следствието, да го води за носа, нека си плаща за глупостта. Да върви на майната си началничето!